Откъс от книгата на Ейми Чуа – продължение
Първо, забелязала съм, че „западните” родители са много загрижени за самочувствието на децата си. Те се тревожат как ще се почувства детето им ако се провали в нещо и постоянно се опитват да го убеждават колко е способно, независимо, че се е проявило посредствено на тест или изпит. С други думи, „западните” родители се тревожат за психиката на децата си. Китайските родители не мислят за това. Те залагат на това, че децата им са устойчиви, а не крехки и в резултат на това поведението им е много различно.
Ако например дете се върне вкъщи с оценка "6 минус", „западният” родител най-вероятно ще похвали детето. Китайската майка ще изохка ужасено и ще попита какво се е объркало. Ако детето се върне с 5-ца, много „западни родители” пак ще похвалят детето си. Други ще седнат заедно с него и ще изразят неодобрението си, но много внимателно, така че да не накарат детето да се почувства неадекватно или несигурно и в никакъв случай не биха го нарекли „глупаво”, „безполезно”,” позор за семейството”. Всъщност, родителите тайничко ще се зачудят дали самата учебна програма, а защо не и училище не грешат някъде. Ако оценките на отрочето им не се подобрят, те най-вероятно ще насрочат среща с ръководството на училището за да обсъдят начина на преподаване и компетенциите на съответния учител.
Ако китайско дете донесе вкъщи 5-ца – което почти никога не се случва – първо ще има викове и скубане на коси. След експлозията, опустошената китайска майка ще намери десетки, може би стотици тестове за упражнения и заедно с детето си ще ги решава, докато оценките не станат само шестици.
Китайските родители изискват перфектни оценки защото вярват, че детето им има капацитета да ги получи. Ако то не успява, китайският родител обикновено приема, че причината е в недостатъчното му старание. Решението на този проблем е детето да бъде наказвано и засрамвано. Китайският родител вярва, че неговото дете е достатъчно силно за да понесе каквото е необходимо и след това да подобри представянето си. (И когато китайчетата донесат отлични резултати, те получават достатъчно похвали и окуражавания, но в рамките на дома си.)
Второ, китайците смятат, че децата дължат всичко на своите родители и трябва да прекарат живота си, като им се отблагодаряват за всички направени жертви и ги карат да се гордеят с тях.
Трето, китайските родители смятат, че знаят какво е най-доброто за техните деца и именно за това потискат детските предпочитания и желания. Ето защо китайските дъщери не могат да си имат гаджета в гимназията, а китайските деца не могат да преспиват в приятели.
Не ме разбирайте погрешно – това не означава, че китайските родители не ги е грижа за децата им. Точно обратното е – те биха дали всичко за тях. Просто ви представям един абсолютно различен модел на родителско поведение.
Ето и една история на принуда, точно в китайски стил. Лулу беше на около 7 години, все още свиреше на два инструмента и работеше над пиеса за пиано на име „Малкото бяло магаренце” от френския композитор Жак Ибер. Пиесата е много приятна за слушане, но извънредно трудна за малки пианисти защото двете ръце трябва да свирят в шизофренично различен ритъм.
Лулу не успяваше да я изсвири правилно. Работихме по нея повече от седмица, упражнявахме поотделно всяка ръка, но в момента, в който опитвахме с двете ръце, нещата не се получаваха. Най-накрая, ден преди следващия си урок, Лулу заяви че се предава и отказва.
„Върни се на пианото!” казах аз.
„Не можеш да ме накараш.”
„О да, мога!”
Лулу седна обратно, но изпадна в истерия – удряше, блъскаше, риташе, разкъса нотите. Аз ги залепих и сложих в пластмасова опаковка, така че да не могат да бъдат повредени отново. След това занесох къщата й за кукли в колата и й казах, че ще я даря на Армията на спасението и то парче по парче, ако не започне да свири „Малкото бяло магаренце” както трябва. Когато Лулу ми извика „Хайде де, още ли си тук, мислех, че вече си тръгнала!” аз я заплаших, че ще остане без обяд, вечеря, подаръци за Коледа, празнуване на рожденни дни за две, три, четири години. Когато тя продължи да свири умишлено погрешно я казах, че според мен го прави защото я е страх, че наистина не може да се справи. Казах й да спре да бъде мързелива, страхлива и жалка.
Съпругът ми Джед ме отведе настрана и ми каза да спря за обиждам дъщеря ни – което не смятам, че правех, всъщност просто я мотивирах – а също и че не мисли, че заплахите ми имат ефект. Също така предположи, че Лулу просто наистина не може да се справи, че все още няма необходимата координация.
„Ти просто не вярваш в нея” обвиних го аз.
„Глупости” ядосано каза той, „разбира се, че вярвам.”
„София можеше да свири пиесата, когато беше на нейните години.”
„Но София и Лулу са различни хора” каза Джед.
„А, без тези” казах аз саркастично , „не ми обяснявай как всеки е специален по свой собствен начин. И как дори абсолютните неудачници са специални. Не се тревожи, не е необходимо да правиш каквото и да е. Аз ще положа каквито усилия са необходими, за колкото време е необходимо и не ме интересува дали ще ме мразят за това. А ти можеш да си останеш обожавания татко, който им прави палачинки и ги води по мачове.”
Навих си ръкавите и се върнах при Лулу. Използвах всяко оръжие и тактика, за които се сетих. Работихме цялата вечер и дори през нощта, като не позволявах на дъщеря си да става от пианото нито за да пие вода, нито за да ходи до тоалетна. Къщата се превърна в бойно поле, загубих си гласа от викане, но все още нямахме никакъв напредък. Дори аз започнах да имам съмнения.
И тогава, изведнъж, Лулу го направи. Ръцете й започнаха да работят заедно и поотделно точно както трябва – просто така.
Лулу го разбра в същия момент, в който и аз. Аз не казвах нищо. Тя започна отначало, в началото колебливо, но после все по-уверено и уверено и пак се справи отлично. Когато свърши направо сияеше.
„Мамо, виж – много е лесно!” След това не можех да я спра да свири пиесата отново и отново и не можех да я отделя от пианото. По-късно през нощта, тя дойде да спи в леглото ми, гушнахме се и заспахме прегърнати. Когато изпълни „Малкото бяло магаренце” на рецитал няколко седмици по-късно, родители дойдоха при мен за да ми кажат колко й подхожда точно тази пиеса.
Дори Джед призна, че съм била права. „Западните” родители много се тревожат за самочувствието на децата си. Но като родител едно от най-лошите неща, които можете да причините на детето си е да го оставяте да се предаде. И обратното – няма нищо по-окуражаващо от това да постигнеш нещо, на което не си смятал, че си способен.
„Западните” родител се опитват да уважават индивидуалността на децата си, да ги окуражават да преследват своята истинска страст и да покрепят техния избор. Китайците вярват че най-добрия начин да защитят детето си е като ги подготвят за бъдещето, като им помогнат да видят на какво са способни и ги въоръжат със знания, умения и вътрешна увереност в собствените си способности.
Ейми Чуа е професор в Йейлското училище по прави и автор на „Day of Empire“ и „World on Fire: How Exporting Free Market Democracy Breeds Ethnic Hatred and Global Instability.“ Този откъс е от книгата „Battle Hymn of the Tiger Mother“ – Бойният химн на тигрицата майка, публикувана от Penguin Press, a member of Penguin Group (USA) Inc. Copyright ? 2011 by Amy Chua
Още по темата:
