За поръчки: 0889 237 378 (от 9:30 до 16:30) Контакти
За поръчки: 0889 237 378 (от 9:30 до 16:30) Контакти
Джонас Харисън е работил в училище повече от 16 години. През този период той забелязва определена тенденция в поведението на родителите към децата им: децата биват разглезвани до такава степен, че те трябва непрекъснато да бъдат забавлявани. Ето какво споделя той в пост във фейсбук:
Аз съм терапевт от 10 години и работя с деца, родители и учители. Напълно съм съгласна с посланието на……., че поведението на децата ни се влошава в определени аспекти. Аз чувам едни и същи тревоги от устата на всеки учител, който срещна.
Днешните деца стъпват в класната стая емоционално неспособни да учат и факторите, които допринасят за това в съвременния ни живот, са много. Аз твърдо вярвам, че въпреки най-добрите си намерения, ние, за съжаление, насочваме умовете на децата си в грешната посока. Ето защо:
На път към вкъщи след дълго чакане при лекаря дадох на 5-годишния си син торбичка с тортила чипс за из път.
Ето и нашия разговор, след като ги изяде:
Ще ми дадеш ли още чипс, моля?
Преди да имам деца, от време на време чувствах вина по някакви поводи. Откакто имам деца, не съм спряла да се чувствам виновна…
Не си играх достатъчно с децата.
Не почистих къщата, защото си играх с децата.
Почистих къщата и не позволих на децата да си играят, за да не я омажат отново.
Чак сега, когато имам четири деца, се научих спокойно да реагирам на смелите заявления на другите родители, че: техните деца никога не биха си позволили нещо „такова“, техните деца не пият антибиотици, техните деца на 2 години рисуват човечета, а на 8 години правят 20 лицеви опори. Аз спокойно отговарям: „75% от моите деца също не биха си позволили да направят това, 50% нито веднъж не са пили антибиотик, 25% се научиха да рисуват на 2 години, а половината спокойно правят не 20, а дори 25 опори.
Когато нашето първо дете беше още бебе, планирах никога да не викам на децата си. Не е изненадващо, че този родителски идеал потъна в калта заедно с „Моите деца никога няма да гледат ТВ“.
Още преди 30 години най-прогресивните мами решиха, че е нужно „да сме приятели с децата“, а сега тази епидемия се е разраснала неимоверно. Всички искат да са приятели с децата си! По-опитните в това вече се хвалят с резултати: „Аз съм най-добрият приятел на детето си! Всичко ми разказва?“. В такива моменти ме обзема недоумение – как така хората са решили, че да си родител – мама или татко, е по-лошо, отколкото да си приятел? И виждам три тенденции:
Джилиан била на 7 години, но бъдещето ѝ вече е било заплашено. Представянето ѝ в училище било просто отвратително. Джилиан се бавела при изпълнението на заданията, имала ужасен почерк и ниски оценки.
Все пишем за децата, но нека поговорим и за родителите.
Още повече че темата за разрешенията и забраните е почти изцяло „родителска“. Защото ние сме тези, които страдаме и се питаме – може ли, или не може, мъчим се с въпроса „Кой е прав?“ – съседката, бабата или умната книжка; ние сме тези, които ту се ругаем за излишната строгост, ту се упрекваме в прекомерна отстъпчивост…