За родители

Искам да споделя с вас един простичък подход, който наричам „възпитание на ухо“. Често се е случвало, когато ни дойдат гости (или ние отидем на гости), дъщеря ни да започне да се държи лошо. Аз съм уверена, че на детето не трябва да се караме пред външни хора, дори и пред бабите/дядовците.

Предлагаме ви една малка книжка по една трудна тема, темата за насилието над деца – как да реагираме на него и какво да правим, когато го срещнем. Предполагаме и се надяваме, че децата ще четат тази книжка заедно с някой възрастен – родител, роднина, близък, учител, за това се обръщаме и към двамата.

И пак за родителските страхове, и пак за най-основния от тях: „Как да предпазя детето си от насилие?“. Гледате ли новини, четете ли вестници? Дори да не го правите, едва ли успявате да избегнете ужасяващите съобщения за тормозени деца, за деца, с които е било злоупотребено. Дори няма как да се успокоите с мисълта, че това не ви засяга, защото насилието не е явление, което се случва само в малцинствата или в определени обществени прослойки, то СЕ случва навсякъде – насилие от роднини, от деца, от учители, от познати…

Авторът на статията – Лия Шарова, ръководител на центъра „Стоп-Угроза“, коментира една много важна грешка, които ние, родителите, понякога допускаме. Моля, прочетете:

Мили майки и татковци,

Кристина Антус – автор и блогър, майка на три деца, в един прекрасен ден разбира, че, да вика на децата, няма никакъв смисъл – така или иначе, те не я слушат. И решила да провери какво ще се случи, като не им вика. Ето резултатите от този експеримент:

Днес в часа ни представих на децата две ябълки (децата не знаеха, но аз предварително хвърлях на земята едната ябълка, като внимавах да няма външна промяна в нея). Говорихме си за ябълките и децата описаха как и двете изглеждат еднакви – червени, почти еднакви по размер, сочни и вкусни.

Преди да стана майка, си мислех, че има глобална конспирация, с цел да заблуждава наивните млади хора, като ги кара да си мислят, че да имаш дете, е като песен или холивудски филм. Много малко жени ще ти кажат, че бременността е тежко и трудно преживяване, че раждането е кошмар, че бебетата плачат без причина, 

Спрях да се сърдя на децата си… Това стана някак неусетно и вече от доста време не им се ядосвам така, както преди. Случи се, след като започнах да гледам на децата си като НА ДЕЦА. По-рано невинаги успявах да го правя. 

Имам съседка, чийто син е по-голям от Алиса с цял месец. Не сме приятелки, дори не сме особено близки. Понякога се засичаме и си разменяме по няколко изречения. И не е ясно защо не сме се сприятелили. Децата ни са на една възраст, живеем в един вход, имаме еднакви интереси, почти връстници сме. Перфектно, нали? Но не се получава.