Не е лесно да си дете

Но ние съвсем сме забравили това. Развили сме един вид деменция. Аз съм забравила, родителите ми също, бабите – и те.

Ето например отидохме с Алиса (6 г.) на гости при дядо ѝ. Времето е прекрасно, барбекю в градината, пеперуди, охлюви, паяци, шишарки в огъня, върбите шумят от вятъра. С една дума – щастие. И всичко е наред, докато не седнем на масата.

Тогава се започва – при това едновременно, при всички.

Алиса, седни нормално, стига си се въртяла.
Алиса, как държиш лъжицата?!
Алиса, изми ли си ръцете?
Алиса, много бавно ядеш, ще изстине!
Алиса, не яж толкова бързо, трябва добре да дъвчеш, за да не те боли коремът.
Алиса, трябва да хапнеш месо. И зеленчуци – в тях има много витамини!
Алиса, защо не каза „благодаря“? Трябваше да кажеш!
Алиса, защо се страхуваш от паяците, това е глупаво!
Алиса… Алиса! Алиса!!!

И всичко това излиза автоматично. Монотонно. От най-добри подбуди. И всеки го казва не тихо, на ушенце, а високо, ясно, авторитетно. Порицава, възпитава, учи. Ние сме възрастните, ние знаем по-добре. Все пак сме живели повече. „Вас как сме ви отгледали!“ – извиква някъде в подсъзнанието майка ми.

А в същото време осъзнавам, че ако чувам непрекъснато такива неща, при това от всички около мен, ще се чувствам съвсем малка и незначителна. Недостойна за въображаемата награда „Добро дете“.

Опитайте се да почувствате върху себе си тази абсурдна задължителна програма.

И как, докато я налагаме, забравяме нещо съвсем просто и човешко – че така не се постъпва с хората, особено любимите. Не се задушават от грижи и забележки, не се сплитат нервите им на хиляди плитчици.

Ако искам да ям бавно или пък бързо шишчето си, така и правя, и никой не ме пита: „Лена, защо?“.

Никой не ме пита: „Изми ли си ръцете?“.

А аз, между другото, в този ден бях забравила да го направя.

Само си представете, че говорят с вас по същия начин. Слагам си лактите на масата и мъжът ми високо, за да чуят всички, казва: „Лена, махни си лактите от масата!“. И останалите да закимат: „Да, да, много е невъзпитано!“. А баща ми 15 пъти да повтори: „Защо не ядеш салатата? Яж салата! В нея има много витамини! И не се изгърбвай!“.

И мъжът ми да го подкрепи: „Да, напоследък много се изгърбваш. Нали знаеш, че никак не е красиво?“.

Само си представете!

Какво ще ви се прииска да сторите на тези хора? Правилно! Да им нахлупите същата тази чиния със салата на главите. Да ги изгорите като Жана д^,Арк на барбекюто. Да изкрещите и да ги смачкате като паяци. Бих могла да давам и още идеи.

И Алиса слуша всички тези забележки и естествено, постепенно се изнервя, и скоро ще изпадне в истерия. Виждам как се променя, как се свива в себе си като пружина.

От весело, гонещо пеперудите момиченце, се превръща в изстрелващ игли таралеж убиец. Започва да прави напук за всичко. Сгърбва се, бърза, бавна е, мляска, нервничи, хвърля силно шишарка в огъня – като граната.

А ако поставим един възрастен в аналогична ситуация, той или веднага ще прати всички по дяволите, или ще се свие като пружина, но няма да избухне като детето, а всичко ще отиде в психосоматиката, в проблемите с корема, в главоболието и при психотерапевта.

А Алиса още е малка и не умее да се прикрива като възрастните – просто избухва. Не толкова зрелищно като 3-годишните, но все пак реагираме: „Ама какво ѝ става?“.

Ние като че ли смятаме, че децата са някакви други хора. Дори не са хора. И затова си позволяваме да се държим с тях така, както не бихме направили с възрастни.

Може би това е глупава привичка, идиотски стереотип? Детето се ражда и ти свикваш, че е едно недоразвито вързопче, което само спи и яде. Даже не знае дали може да си напъха юмручето в устата, а толкова иска. Изобщо нищо не може и на всичко трябва да го научим. И невинното: „Не пъхай пръсти в контакта“, незабелязано се превръща в: „Виж, мила, Пешо не е най-добрият избор за мъж. Не ми харесва. Ти заслужаваш повече. Помниш ли как веднъж на вечеря не каза „благодаря“?“.

И пружинката в дъщеря ти, която вече е на 30 години, отново започва да се навива. Докато не избухне ядрен взрив.

Накратко, трябва да си изработим нови навици за общуване с децата си. Ако не искаме след години да ни отнесе взривната вълна на гнева им.