Полезно е да се разочаровате като родител

Полезно е да се разочаровате като родител

От момента, в който станем родители, ние всеки ден преживяваме болката от сблъсъка на очакванията, мечтите си за живота с детето ни и реалността. Възможно е детето да боледува, което променя всичко около нас. Децата непрекъснато разхвърлят, държат се лошо, пречат ни. Ние се дразним, викаме им, уморяваме се. Мечтаем си детето ни да има интересно детство, много приятели, а вместо това то е нещастно, не дружи с никого и през цялото време плаче и седи само в ъгъла. И ние нямаме идея какво да направим. Това е типична стресова ситуация.

Стресът може да е еднократен, а може да стане хроничен и ние отново и отново да чувстваме предателското „не се справям“ – и да изтощаваме с претенциите си детето, окръжаващите ни, себе си. За да излезем от този омагьосан кръг, трябва да преминем през стадиите за приемане на реалността.

За загубите в родителството

Повечето от нас знаят за различните стадии на приемане. Обикновено говорят за тях в контекста на загуба и мъка, но всъщност изобщо не е задължително да става въпрос за смърт. Всичко от реалността, което не отговаря на очакванията и мечтите ни, е загуба.

 

 

Стадиите за приемане в родителството

Вие сте имали ясен образ в съзнанието си за себе си като родител – разумен, добър, грижлив, разбиращ, който ще прегърне истеричното 3-годишно дете и всичко ще му обясни. А вместо това се оказва, че сте раздразнителен, избухващ, изтощен, вечно грешащ – и това е загуба.

У вас е бил и образът на бабите, които ще се втурнат да помагат, направо ще се борят коя да се грижи за внука си, за да можете вие да останете на любимата си работа. А бабите изведнъж се оказват настрани и ви казват: „Това си е вашето дете, ние имаме собствен живот“. Това е загуба. Образът в ума ви, картината на бъдещето, планът как ще живеете, когато станете родител, е изгубен.

Ако се помисли за стадия на приемане в контекста именно на загубата на мечти, разочарование и сблъсък с реалността, то и тук ще разпознаем всички чувства, които са присъщи на родителя:

 

Етап 1. Състояние на шок

Всяко дете прави неща, които шокират родителите му. От истериите на публично място, бой между братя и сестри, лъжи, нежелание да си пишат домашните, лошите думи по адрес на бабите до оплакванията от учителите за неадекватно поведение и дори мисли за самоубийство в тийнейджърските години.

И ние изведнъж разбираме, че изобщо не познаваме детето си, виждаме го от коренно различна страна.

 

Етап 2. Отрицание

Тук няма какво да коментираме. „Не може да бъде! Това не е сериозно… Той е просто мързелив… Ама той никога не е имал проблеми с връстниците си… Как може детето ми да мисли за това, вкъщи всичко е прекрасно…“

 

 

Етап 3. Гняв

Тук идва гневът: „Ама как може! Защо се държиш така? Побърка ли се? Толкова сме вложили в теб, така се старахме заради теб, а ти! Ние правим всичко за теб, а ти отказваш да учиш!… Защо нямаш приятели? На толкова места те пращаме, можеше да си намериш, а не да си стоиш на компютъра! Какво става?!“.

Когато се сблъскаме с разочарованието, че реалността не е такава, каквато сме си я представяли, ние започваме да се гневим – на детето, на другите хора, които участват в ситуацията, на обстоятелствата. И този гняв ни дава сили за известно време.

Та нали, докато се ядосваме, се намираме в стадия на борба.

Все още вярваме, че ако се ядосаме като хората и разкажем на всички колко бъркат, а най-добре – ако се развикаме едно хубаво, то всичко ще се получи така, както го искаме. Детето ще престане да капризничи, да е прекалено чувствително, изведнъж ще стане любознателно и отговорно. Често ние се гневим на партньора си, защото не се държи с детето както искаме.

На баба му, на учителя, възпитателя, детската градина, на съучениците, на обстоятелствата. Всички са виновни за това, че не ни се е получило така, като сме искали, очаквали, измислили. Веднъж навикахме, два пъти наказахме, три пъти обяснихме – не работи. И тук започваме да изпитваме… гняв към себе си.

 

Етап 4. Вина

Какво е вината? Това е гняв, обърнат към себе си: „Нещо не съм догледал, направил. Аз не съм обяснил както трябва, а може и да не съм обичала достатъчно. Или пък не съм прегръщала достатъчно“. Вината винаги ще намери аргументи. Абсолютно всяка ситуация може да се преразгледа със задна дата и да се открият основания за самообвинения.

 

 

Изпитването на вина е тежка битка. Когато се обвиняваме, когато измисляме, спомняме си, издирваме доказателства, че наистина „заради нас“ се е случило нещото, ние все още вярваме, че можем да го променим. Остава надеждата, че ще „оправим“ нещата: „Разбрах какво не съм правила като хората, била съм твърде строга и съм го притискала, затова сега той всичко отказва. Но ще се променя, ще спра да изисквам и той ще започне да действа сам“.

Какво е важно да запомним? Зад вината стои фантазията: „Мога да постигна това, което искам. Всичко трябва да е така, както го искам. Въпреки всичко моята мечта, моят план – те трябва да се реализират. В момента това не се получава, защото съм постъпвала неправилно. Но аз ще анализирам къде съм сбъркала, ще променя действията си и има реален шанс всичко да се получи така, както го искам“.

Дори родителите вече да осъзнават, че няма да получат това, което искат, че няма връщане назад, вината остава – илюзията, че нещо е можело да бъде направено: „Да, ясно е, че вече е късно. Но ако по-рано бях…“. Това „ако“ стои между нас и реалността. Когато вината не постига желания резултат, идва отчаянието.

 

Етап 5. Отчаяние

Ние преминаваме във фаза, в която: „Да върви по дяволите всичко. Хубаво. Да прави каквото иска. Все ми е едно. Да се оправя“.

 

Етап 6. Тъга

След отчаянието идва тъгата за това, че: „Да, така е… за съжаление, нашето дете няма да се държи добре, то по-трудно се контролира от другите деца, за съжаление, не е толкова упорит/смел/съобразителен/музикален/внимателен/самостоятелен, както би ни се искало; за съжаление, аз не съм идеалният родител, който ми се искаше да бъда, и за съжаление…“. И тази тъга ни помага да се придвижим напред.

 

 

Етап 7. Приемане

Минавайки през тъгата, ние най-накрая успяваме да се адаптираме към реалността, към това, че трябва да приемем истинския образ на своето родителство – такова, каквото е.

 

Познаването на етапите ще ни помогне да разберем, че е невъзможно да скочим мигновено от очакванията си към реалността. Мечтите ни, свързани с децата, са с много силен емоционален заряд и отразяват нашите ценности. За всеки от нас те са различни: за някой е много важна връзката с детето – близостта и любовта, за друг е важно детето му да е успешно и умно, а за друг – да е здраво, и т.н.…

 

Затова, когато нещо не върви според очакванията ни, не можем веднага да си кажем: „Е, добре, няма да е отличник. Но и тройкаджия е приемливо за мен“. Не можем мигновено да скочим от позицията „искам“ към позицията „не се получава, голяма работа“ – това не става за минута и за ден. Това е огромна работа. Затова много често ние засядаме между гнева и вината.

Ако нещо силно ни изтощава, разстройва и дори вбесява при общуването с детето, то тогава „това“ е свързано с НАШИТЕ фантазии, мечти и ценности, а не с НЕГОВИТЕ нужди и особености.

 

 

Описаните етапи в своята същност са етапи на преживяване на разочарование. И колкото и да е странно, преминаването през тях ни помага, убеждава ни стъпка по стъпка, че не сме всемогъщи, че не във всичко съумяваме, че не всичко ни се получава така, както го искаме, че не можем да въздействаме както искаме на детето си.

И това е хубаво. Това е изцеляващо.

Ако не съществуваха загубата и разочарованието, ние щяхме да си останем с илюзията, че сме способни на всичко, че можем да оформим детето си, да го предпазим от всякакви трудности.

Разочарованието – това е огромна психологическа работа. И колкото по-голямо е разочарованието, толкова по-важно е да гледаме процеса в неговата цялост и да разбираме, че е неизбежен.

Автор: Людмила Петрановская

Още по темата:

Най-важното правило в родителството

Как да мотивираме детето – едно непопулярно мнение - част 1

Какви качества ще са необходими на децата ни в бъдещето?