Преди години, когато още нямах деца, се натъкнах на дискусия в един форум. Майка на малко момиченце беше написала, че дъщеря ѝ я е попитала защо котенцата във входа са бездомни. Майката беше отвърнала, че, разбира се, котенцата си имат дом, но просто са излезли на разходка.
С огромно удивление прочетох множество коментари на подкрепа. Всички те одобряваха реакцията на майката и желанието ѝ да я предпази от неприятни емоции.
Горе-долу по това време се натъкнах на друга история. Татко на малко момченце завел сина си до прозореца, посочил му хората, които вървели по улицата в едната или в другата посока, говорили по телефона, пушели и т.н., и му казал:
„Погледни, синко. Това е светът и в него има много хора. И ти на никого от тях не си нужен. Никой няма да ти дойде на помощ, ако се наложи. Ти си сам в този свят и може да разчиташ само на себе си“.
Коментарите под този пост не просто ме изненадаха, а направо ме шокираха. Те подкрепяха таткото, като одобряваха желанието му да възпита „истински мъж“, „без розови очила“.
Аз, разбира се, също писах. В първия случай плахо попитах какво би станало, ако се каже истината на детето и му се помогне да посрещне сблъсъка с несъвършения свят и чувствата му в тази връзка.
Във втория (също така плахо) отбелязах, че аз например живея в свят, в който съм нужна на много хора.
При първия ми коментар ме обвиниха в желание да нараня детето, а във втория – че живея със същите тези розови очила, че хората са лоши и само ми се струва, че ми помагат и че държат на мен.
Сега дъщеря ми е на пет години и аз не преставам да се изненадвам по колко различен начин родителите представят света на децата си. Удивително и странно е как ние решаваме какво да казваме на децата си и какво не.
И какви са критериите ни? Собствените ни комплекси и страхове, разбира се. Собствените ни илюзии за света, тревогите, проблемите, предубежденията ни.
За някои хора светът е недружелюбен, враждебен, в него няма подкрепа и загриженост. За някои светът е съвършен и в него не може да има бездомни котета.
Когато вземаме решение какво да разказваме на детето си за света, ние му предаваме и нашето възприятие за него.
Според мен има теми, за които трябва да разговаряме с детето. При това трябва да го правим: а) свободно, б) внимателно.
Това са трудни теми. Като смъртта, секса, загубата.
И много други, които у голяма част от нас пораждат неприятни чувства. Болка, срам, страх, обида, злост, отвращение. Тези чувства ни пречат да разговаряме с децата си.
Работата е там, че преди да разкажем на детето си истината за бездомните котета, трябва ние самите да бъдем готови да я приемем. Да сме наясно с чувствата си във връзка с тази тема.
Същото се отнася и за смъртта – можете да разкажете на детето за нея и да му помогнете да разбере и приеме своята смъртност само ако вие самият сте приели факта, че все някога ще умрете.
Не просто да го знаете с разума си, а да сте се сблъскали челно с ужаса, страха, тревогата и болката, преживели сте ги и сте продължили напред.
Същото се отнася и за секса, може да говорите за него свободно, ако самите вие не го смятате за нещо срамно и мръсно.
Или пък не е свързан със срам и забрани. Ако вие говорите с лекота за него, детето ви също няма да се притеснява да говори с вас на тази тема.
Същото се отнася и за загубата (развод, счупена играчка, преместване) – ще успеете да помогнете на детето си да ги преживее само ако вие самите можете да се справите с тази болка. Или смятате, че ако избягвате да говорите за обидите и страданията, то те няма да присъстват и в живота на детето ви.
Да приемем, че е така. Живее си детето без болка, без страдания, без загуби. Живее в свят, в който никой не умира, където всички котета имат дом. Все пак децата трябва да имат щастливо детство, нали?
Така е. Но ако попречим на детето да се развива своевременно, то след години ще му е много по-тежко. Много по-трудно е да се сблъска човек със смъртността си, когато е на 30 години.
Просто няма да знаеш какво да направиш. Може, разбира се, по навик да избягаш. Може дълго да се бяга, някои бягат с години. Това е все едно да живееш в дъга, но умишлено да виждаш само един цвят.
Цветът на смъртта не е черен. В крайна сметка, след ужаса и болката при осъзнаването на смъртността ни идва хубавото – разбирането на невероятната ценност на живота и всяка минута от него.
Много от нас вероятно са израснали в семейства, в които „сексът не съществува“, т.е. не се говори на тази тема. Сякаш това е нещо срамно и гадно.
В резултат на това много мъже и жени не успяват да разберат и да управляват своята сексуалност, което води до много здравословни, социални и семейни проблеми.
Познавам семейства, в които не се говори за смъртта. Мъртвите животни по пътя просто „спят“. Познавам семейства, чиито деца не знаят, че родителите им са разведени.
Знам семейства, в които е забранено да се произнася думата „секс“, познавам семейства, в които човек не бива да плаче и да се ядосва. Знам семейства, които никога не се карат пред децата си и страшно се гордеят с това.
Познавам и семейства, където, точно обратното, злоупотребяват с откровеността. Където майката след развода разказва на децата колко лош е баща им. Където възпитават точно тези „истински мъже“, като поливат с чернилка света.
Никой не може да даде точна рецепта какво трябва да се споделя с детето и какво да се крие от него. Всеки решава този въпрос сам за себе си, като за база му служат собствените чувства и мисли.
За мен лично е много важно да съм откровена с детето си и да го подкрепям при сблъсъка с различните „цветове“ на живота, без умишлено да ги избягваме.
Когато дъщеря ми ме попита ще умре ли някога – след като птичките умират, аз ѝ отговорих: „Да“. В един момент дъщеря ми разбра, че тъй като съм се родила по-рано от нея, ще умра по-рано.
Двете седяхме в коридора и плакахме заедно. Когато умря съседът ни, хванах Мая за ръка и я заведох, за да ѝ покажа как изглежда смъртта. Тя много ме моли. По-рано тя беше виждала смъртта само при животни.
Но в същото време, когато малкото ни коте на вилата го разкъса куче, не можах да ѝ го кажа. Казах ѝ, че сме го дали на други хора.
Разкъсаното от кучета коте беше твърде много за самата мен, аз не бях готова да приема този факт и предпочитах да не го вярвам.
Това е и основната ми идея – споделяйте с децата си това, което вие самите приемате като част от живота, това, което сте готови да посрещнете.
Или не споделяйте, ако не сте готови. Осъзнайте, че не сте в състояние, а не се самозалъгвайте, че „предпазвате“ детето.
В крайна сметка, за едно дете е много важно да знае как се появяват и умират хората, и как да преживее загуба, отколкото имената на планетите, английската азбука, с какво са се занимавали първобитните хора и още един куп интересни, но несвързани с реалния детски живот неща.
Ако се чувствате затруднен с определена тема – това е знак, че вие самият трябва първо да я осъзнаете и приемете.
Автор: Елена Петрова, Източник
Още по темата:
Защо децата лъжат и какво да правим, когато това се случи
Капан за родители - между МОЖЕ и НЕ МОЖЕ
Защо не притискам децата си да имат отлични оценки
