Как да говорим с децата за война

Един разговор между Александра Захарова от Одеса и Дима Зицер, преподавател и писател

Александра: Моите въпроси се отнасят за три групи хора:

Хората, които се намират там – в Киев, Одеса, Харков и други градове. Децата със сигурност чуват сирените за военна тревога, взривовете, усещат паниката и стреса на родителите си. Получаваме много въпроси – трябва ли да им говорим истината, или да продължаваме да се преструваме, че например това, което чуват, са фойерверки? Какво по-точно и как да го казваме?

Хората, които са успели да напуснат Украйна и пътуват. В някои от тези семейства децата все още мислят, че са на пътешествие. Трябва ли да им разказваме къде отиваме? Децата са чули взривовете, но родителите са казали, че всичко е наред. Какво да правим сега – те ще разберат истината от приятели. Как да ги успокоим?

Хора, които са непрекъснато във връзка с близки и приятели от Украйна. Децата виждат, че възрастните непрекъснато са онлайн, плачат, разговарят. Това предизвиква безпокойство и тревога, как да им помогнем?

Дима Зицер: Има много важен принцип, който обединява и трите групи въпроси. Това е принципът на истината: вие трябва да говорите истината.

Много е важно и сега ще ви обясня защо. Работата е там, че децата съвсем точно ще разберат какво се случва – от случайно чут разговор, радиото, телевизора, интернета. И тогава, за съжаление, ще рухне усещането им за безопасност – ще стане ясно, че не само ситуацията е сложна, но и възрастните не смятат за нужно да се съобразяват с мен (детето) и да ми помогнат да се справя с нея. С други думи, аз съм сам-самичък и няма с кого да споделя и да си поговоря…

Аз, естествено, разбирам родителите, които лъжат децата си, че това са фойерверки. Но ако, не дай боже, те видят разрушен блок, чуят истината, в този момент децата може да загубят опорната си точка. Как да се чувстваш в безопасност, когато реално не разбираш какъв е светът, в който съществуваш, какво трябва да правиш, как да живееш. Та нали именно от това разбиране се ражда усещането за увереност и поне относително владеене на ситуацията. Трябва да казвате истината на децата си по начина, по който сте свикнали да говорите с тях…

Александра: Но ако не наричаме ситуацията война, каква е алтернативата?

Дима: Да я наричаме, Саша, да я наричаме. Това е страшна дума, но честна дума. Ние, разбира се, можем да заменим всяка дума с друга, по-лесна за нас – нападение, сблъсък и т.н. Тук всеки решава за себе си. Но принципът според мен е следният: не можем да държим детето под „стъклен похлупак“, това е невъзможно. Около нас има огромно количество фактори, които ни влияят, човек вижда, чува, анализира.

Знаеш ли, в определена степен това много прилича на разговорите с децата за секса. Ако детето първия път отиде при майка си и попита: „Мамо, това война ли е?“, а мама отговори: „Не, иди да си играеш (попитай по-късно/още си малък/заета съм/какво те е прихванало и т.н)“, и впоследствие детето получи тази информация от друг източник, то я разбира и я усвоява самостоятелно, и повече няма да се обърне към мама.

Защото разбира, че мама явно има проблем, че по една или друга причина не може да говори на тази тема, че ѝ е трудно (децата моментално схващат нашите състояния!). Детето си казва неосъзнато – ще пазя мама, ще се справя сам (да, да, дори да е само на 4 г.) и по този начин тежестта на преживяването се стоварва изцяло върху него.

Това е много важен момент, ще подчертая още веднъж: аз съм категорично против да плашим децата – напротив, трябва да се постараем да им създадем максимално усещане за увереност и безопасност. Но ако не им кажем истината, то когато я открият сами, това може да ги разруши. Затова ви умолявам – истината! Ако не искате да използвате думата „война“, кажете нападение или конфликт, но говорете – това е много важно.

Александра: Трябва ли да навлизаме в подробности – кой какво е направил, кой е нападнал? Или да се съобразяваме с възрастта на детето.

Дима: Зависи какво ви питат. Трябва да се опитвате да отговаряте на конкретни въпроси, не да изпреварвате. Няма смисъл да затрупвате детето с цялата информация, с която разполагате. Много по-важно е да чуят и да разберат това, което ги вълнува, това, за което ви пита – за него говорете. И обратното – ако не са ви попитали за нещо, възможно е да не се налага да го обсъждате.

Защото човек има нужда да преработи, да обмисли всяка информация, особено толкова важна и променяща живота му. Да я преформатира по удобен и достъпен за него начин и дори той да ни се струва на нас, възрастните, странен, неуместен, неочакван – длъжни сме да дадем на детето тази възможност. Не трябва непрекъснато да добавяме факти, за които сме се сетили.

Но информационният блок, за който трябва да поговорим с детето непременно, това е всичко, което се отнася до нашата безопасност и нашите действия в тази ситуация.

В разговора непременно трябва да кажем и да обясним какво и защо го правим. Усещането за безопасност възниква не от това, че мама и татко лъжат и се преструват, че всичко е наред, а когато мама и татко показват, че знаят какво да правят в сложното положение. И още по-точно, дори да не знаят съвсем точно, със сигурност ще могат да обяснят и да разкажат разбираемо възможните варианти.

Александра: Т.е. да разбиваме на прости крачки? Сега отиваме към границата, ето вече сме на границата и т.н.?

Дима: Точно така – сега се намираме в този момент. Смятаме, че това е правилната стъпка и че това ще ни помогне да сме в безопасност. А за да стане още по-безопасно, ще правим това, това и това. И няма значение дали пътувам към границата, или съм в блок в центъра на Киев и няма къде да отида. Нашата задача е да създадем това усещане за разбиране и увереност, съобразено с особеностите на мястото и момента.

Александра: Т.е. да покажем, че възрастните контролират ситуацията?

Дима: Точно така. Смисълът е такъв: мама и татко разбират какво се случва, те имат яснота за ситуацията и възможност да ѝ влияят (дори това влияние да е относително и минимално).

Бих добавил още един много важен акцент. Детето трябва да има рутина. Преди само три дни всяко украинско дете имаше такава. Нормалният ход на живота: станах сутринта, измих си зъбите, отидох на училище или градина, обядвах, поиграх с приятелите, поговорих си с родителите ми, погледах клипчета в ТикТок и т.н.

Сега всичко рязко се е променило. И вие трябва да помогнете на детето да създаде нова рутина. Някакви задачи, които като пояс да ни държат на повърхността, да създават основа. Това е ролята на поредица от обичайни, повтарящи се действия. Децата бързо създават такива навици.

Александра: Направо да предлагаме: хайде да измислим с какво да се занимаваме през тези дни?

Дима: Разбира се! Аз много добре разбирам, че в главите на родителите сега има съвсем други мисли, че не им е до това. Но повярвайте ми, за тях това също може да бъде спасителен пояс, който да ги подкрепя.

Между другото, повечето деца и сами могат да си създадат такава рутина, само им помогнете. Това има и обратна страна – когато не искаме да говорим за войната и на нервна почва започваме да натискаме детето: ела тук, прибери това, заеми се с друго и т.н. За да помогнем на децата си, първо трябва да помогнем на себе си, да въведем – дори и временен – ред около нас: по това време отиваме до магазина, после се прибираме, после хапваме, после правим нещо друго и т.н. Така се създава увереност в цялото семейство.

Ясно е, че ще има неуспехи. Очаквано е в тази сложна ситуация да има внезапни новини, срочни задачи и тежки разговори. Нашата задача обаче е да стабилизираме това, което може да се стабилизира.

И още няколко кратки съвета:

Не избягвайте разговорите с децата за собственото си състояние, така ще им дадете правото да споделят техните чувства и мисли (смятам, разбирате колко е важно да се изговаря това, което се случва в момента).
Дайте им правото на всякакви реакции – сълзи, неуместен смях, буйна радост или желание да бъдат сами. Ако случващото се ви изненадва или дразни, обърнете внимание на себе си (потърсете конкретни техники).
Запомнете най-важния въпрос: „Нужна ли ти е помощ?“. Въпросът е почти винаги честен и уместен – човекът, който го чува, получава допълнително потвърждение на това, че не е сам. Даже сега да не пожелае да се възползва от помощта, той ще знае, че може да разчита на нея.
Ако имате възможност да общувате с приятели, роднини и познати, предложете и на децата да участват. Понякога, да разкаже на баба случка или инцидент, може да подейства на детето като психотерапия.

Пазете себе си и близките си.

Не на войната!

Дима Зицер е директор на Института за неформално образование в Санкт-Петербург. Той е завършил педагогически университет и Санкт-Петербургската театрална академия. Доктор е на педагогическите науки. Смята, че образованието е изкуство - пресечна точка на психологията, театъра и педагогиката.