Как станах Дядо Коледа. По погрешка

Как станах Дядо Коледа. По погрешка

 

Миналата Коледа се случи едно глупаво и едно хубаво нещо. И то почти по едно и също време. Всъщност зависи как човек погледне на инцидента. Или кого попита за мнение. Ето как станах истински Дядо Коледа няколко дни след самия празник.

 

На втори януари трябваше да взема жена ми и дъщеря ми от Бургас и заедно да се приберем в София. Моята Диана ми направи подробен списък на багажа, който трябва да сложа в колата и на нещата, които трябва да изхвърля. В крайна сметка, това са две от малкото домакински неща, с които един мъж може да се справи. Занесох боклука до кофите, запалих колата за да се сгрява и се върнах за багажа. Асансьорът работеше, за което бях много благодарен. Бабата на дъщеря ми е много щедър човек и ми отне известно време да натоваря всичко, което ни беше подготвила.


В София трябваше да се катеря по стълбите нагоре-надолу три пъти за да успея да пренеса всичко. Не, че е проблем, от мъжете също трябва да има някаква полза на този свят. Проблемът се появи когато жена ми попита: „А къде е черната чанта?” „Коя черна чанта?” отвърнах аз. „Голямата найлонова чанта с играчките на Вилда! Къде си я сложил?”. „Къде съм я сложил ли?” И тогава се сетих…..по дяволите, най-вероятно съм я хвърлил на боклука. Всъщност вината не беше на никой, тя беше прибрала играчките в торба за боклук и я беше сложила до истинските торби за отпадъци, аз от своя страна я бях изхвърлил. Няма кого да обвиниш.


Но после се замислих. Това, което се беше случило, не беше много приятно, но пък имаше известно величие в него. И макар че по принцип милите очи на Диана в момента ме гледаха не дотам мило, колкото повече се замислях над случката, толкова повече ми допадаше. Диана от своя страна се обади на свои приятели в Бургас и ги накара да проверят кофите за боклук. Да се напъхаш в контейнер за смет и да ровиш из отпадъците не ми се стори приятно занимание…а и хората, които минават край теб могат да си помислят разни неща за теб…. Но голямата черна чанта вече я нямаше. Всички играчки бяха изчезнали.


По-късно вечерта, когато и двамата осъзнахме, че играчките са безвъзвратно изгубени, се опитах да обясня защо това всъщност е хубаво нещо. Опитах се да разкажа една приказка за истинския коледен дух. Може би някъде там има едно малко момиченце, което не е свикнало да получава коледни подаръци. И може би за първи път в живота си има толкова много играчки. И не бих се учудил ако някъде, на някой кухненски под, това момиченце повтаря същите думи като моята Вилда – „Коте”, „Куче” и „Конче”.


Това ме прави щастлив. Също така, това ме прави истински Дядо Коледа за пръв път в живота ми. И се надявам, че този анонимен Дядо Коледа наистина е помогнал на едно момиченце да си играе с играчки и да ги нарича с имената им. Пък макар и да го е направил по погрешка.

Най-накрая и моята Диана се съгласи с мен, но все пак решихме да не казваме на Вилда за съдбата на играчките й, поне засега.


Но за едно малко момиченце, което никога не съм срещал – дядо Коледа е истински.

 

 

Още по темата:

Защо не лъжа децата си, че дядо Коледа съществува

6 важни урока за родители 

Родителят ХЕЛИКОПТЕР

БАВНИЯТ родител