Миналата седмица синът ми беше на занималня и попадна в една група с дете с аутизъм. Разбрах за това случайно, след като детето ми започна да се оплаква, че едно от момчетата хвърля разни неща и е доста буйно (все го замерва с камъни и се държи агресивно). По принцип бих подминала подобна ситуация (синът ми също не е с образцово поведение), но след като ми показа и следи от ухапване, отидох да разбера какво се случва.
Учителят ме отведе настрани и каза:
„Вижте, това дете има аутизъм. Трудно го овладяваме, моля, влезте ни в положение“.
„Аз нямам нищо против него – казах, – но вие отговаряте за безопасността и комфорта на всички деца в групата.“
След като поставих проблема открито и той стана отговорност на възрастните, се замислих какво аз мога да разкажа на сина си за аутизма, така че да се опитаме да подобрим отношенията му с това специално момче.
Много съм благодарна на майките на специални деца, които се отзоваха на молбата ми и ми помогнаха със съвети. Благодарение на тях аз съставих нещо като инструкции за сина си. За съжаление, неговият пръв опит за общуване беше отрицателен, тъй като възрастните, които са въвели детето в групата, са се надявали, че всичко ще е наред, и не беше направена предварителна подготовка. Неинформираният сблъсък с непредсказуемото поведение на дете с аутизъм може да предизвика слагането на етикет на всички такива деца като „неадекватни“, „глупави“ и т.н.
ВАЖНО! Аз смятам, че първото, което трябва да се направи, е да се премахнат етикетите. В моя случай беше достатъчно да обясня, че много известни учени са имали аутизъм (макар че, честно казано, знам само за Тюринг).
За щастие, за сина ми се оказа по-важен въпросът: „Защо?“.
Отговорът ми: „Различните части на нашия мозък отговарят за различни наши навици. Ако един от тях (при аутистите общуването с околните) е по-неразвит, то мозъкът използва мястото за друго. Например за научни открития“. (Знам, че е примитивно и не съвсем коректно, но за 10-годишно дете мисля, че е достатъчно.)
Детето: „Наистина ли? Значи той просто има различни гънки от моите“.
Аз: „Да, нещо такова“.
Какво се случи? Негативът беше премахнат. Детето ми започна да мисли за аутистичното си другарче вместо с неприязън с интерес.
И сега мога да му подам следващата тема за размисъл:
„Много от хората с аутизъм при подходяща помощ могат да започнат да общуват почти като нас“.
Добре е да се даде пример с действие, което изглежда обичайно, но изисква усилие. Аз коментирах говоренето на руски и на английски. Мога да говоря на английски, но това налага повече старание и ми е по-трудно. На аутистите им се налага да полагат по-големи усилия, за да поддържат комуникация, която за нас е лесна и за която не се замисляме.
След това си направихме едно лирично отклонение за етапите на съзряването на човечеството и как с него постепенно са се появили и затвърдили идеите, че „различните“ (също) заслужават възможността да са пълноправни членове на обществото.
И как обществото може да им помага в това (например звуковите сигнализации на светофарите). И как всеки от нас може да положи усилия и малко по малко светът да стане по-добър.
След този разговор детето ми напълно превключи на режим „Готов съм да помогна“.
Това беше и моментът, в който можех вече да му дам съвети как да се отнася към хора с аутизъм:
1. Винаги казвай на детето с аутизъм какво смяташ да направиш, ПРЕДИ реално да извършиш действието, и му дай възможност да ти откаже. Т.е. не го хващаш за ръка, а първо питаш: „Може ли да те хвана за ръка?“. Не да му хвърлиш топката, а да кажеш: „Сега ще ти хвърля топката, ти я хвани, а после ми я върни. Искаш ли? Искаш ли да си подхвърлим топката няколко пъти?“.
2. Ясно обяснявай правилата на играта и не ги променяй в процеса на игра. Тези деца предпочитат ясни параметри и изключително много се затрудняват да играят в игри с променящи се параметри.
3. Децата с аутизъм се чувстват по-добре в обичайна, повтаряща се обстановка: да седят на едно и също място в стола, да подреждат принадлежностите си по един и същи начин. Не им пречи. Запомни кое място предпочита детето и се старай да не го заемаш.
4. Тези деца много често възприемат болезнено намесата в личното им пространство.
Това условие обаче изисква вашето дете да е запознато с понятието „лично пространство“. По принцип т.1 обяснява частично какво значи това и аз се ограничих на този етап само с това обяснение. В нашето семейство използваме понятието „къщичка“, което описва границите на личното пространство на всеки, така че аз го дадох за пример.
Съветът ми към сина ми беше, когато говори с детето с аутизъм, да помни за „къщичката“ му, като си представи, че тя дори е малко по-голяма от на другите деца.
5. Помни, че на тези деца им се налага да полагат повече усилия, за да общуват, и съответно те се уморяват много по-бързо.
На по-големите деца може да се посочат определени признаци, които показват, че детето с аутизъм се нуждае от почивка и как да му помогнем в нея.
Важно е да предупредим детето си, че спазването на тези правила не гарантира мигновена промяна в отношенията с детето аутист. Тук можете да си припомните случай, в който детето ви е имало конфликт (на площадката или в училище), и го попитайте: „Ако изведнъж това дете беше започнало да се държи, все едно че ти е най-добър приятел, ти би ли му повярвал? Или щеше да си помислиш, че нещо не е наред?“; и да добавя, че за детето с аутизъм е много трудно да си промени мнението за околните.
Не мога да кажа, че след тези инструкции общуването на детето ми с другото стана прекрасно и безоблачно. Но всъщност ние и очаквахме това. Все пак повече нямаше сериозни конфликти. Според сина ми в един момент са достигнали едни дори почти приятелски отношения.
Автор: Олга Воронова
Още по темата:
История за двете ябълки, или как ни нараняват думите
Защо децата прояват агресия в училище - мнението на един психолог
