Много е писано и изговорено за агресията в училище и за агресивните деца.
Моят отговор е не толкова да даде точна дефиниция на това поведение, нито пък да начертае перфектния план за справяне с този проблем. Приемете го по-скоро като монолог, върху който да поразсъждавате и да изразите становище.
За съжаление, това е проблем на цялото ни общество. Почти всяка вечер новинарските емисии ни заливат с такива съобщения: грабежи, сбивания, убийства, изнасилвания. Пускат ни клип, направен с телефон, как момичета се бият и след това допълват, че разпрата е била заради момче, ревност, имитиране на прическа или друга тривиална причина.
А всъщност никой не задава въпроса: „Какво се случва с нашите деца?“.
Разбира се, причините, които отключват детската агресия, са комплексни. Те се крият в семейството, училището, заобикалящата среда като цяло.
Някои семейства възпитават децата си в търпимост към различните, в толерантност, обич, съчувствие. Самите родители дават пример за това, като не се карат (или поне не пред децата си), не се обиждат, не си крещят.
Но има и семейства, в които скандалите са ежедневие, обидите са нещо обичайно. Децата могат да станат свидетели не само на вербална, но и на физическа агресия. А след като нямат пред себе си по-добър модел за поведение, те смятат това за нормално. За тези деца злобата и враждебността, решаването на конфликтите с юмруци става нещо съвсем естествено, за голямо съжаление.
Ако случаят с агресията между двете момчета е такъв, това е много тревожно.
Много родители, без да си дават сметка каква вреда нанасят на децата си им говорят: „Не се оставяй да те бият!“. Те смятат, че учат децата си да се защитават, а всъщност ги превръщат в агресори. А после всички възкликват много учудени: „Ах, какъв ужас! Двама тийнейджъри пребили бездомник! Ама как така! Откъде се взеха!“.
Ами така. Ние, да, всички ние ги отглеждаме такива от малки.
Разрешаваме на децата си да гледат уж безобидни екшъни като „Бързи и яростни“, „Трите хикса“, Американски самурай“ и т.н., без да си правим труда да анализираме филмите и да обясним, че нищо не става със сила и оръжие. Децата ни се впечатляват от преследванията, бойните умения на героите, от напрежението, от динамиката и ескалацията на насилие.
А ние просто си заравяме главата в пясъка като щрауси и не говорим. Знаете ли колко малко са родителите, които казват: „Да, разреших ти да гледаш този филм, но хайде сега да поговорим за него“.
Мълчим и за езика, който се използва в тези екшъни. Всяка втора дума там е „задник“, „копеле“, „загубеняк“.
Моля след това, което казах, да не прехвърляте вината върху филмовата индустрия. Виновни сме ние, че мълчим и не разговаряме с децата си. Когато даден модел на поведение им се демонстрира като нещо, което е редно и има ефект (правото на по-силния), то съвсем естествено е те също да го пробват и не само да го прилагат, но и да го затвърждават в поведението си.
Училището като социална институция също има своя дял във формирането на поведение у децата.
Във всяка затворена група, както в случая в един клас, винаги има борба за лидерство. Това е заложено в човешката ни природа. Децата, макар и несъзнателно, се опитват да станат водачи.
И понеже нямат достатъчно житейски опит, не познават други методи и прийоми, се налагат със сила.
Ние като учители имаме голяма вина, ако толерираме такова поведение. Много често съм чувала колеги да казват: „Аз не съм там за укротител, а за да ги уча“.
Не им прави чест. Вярно е, че работата ни е свързана с изключително напрежение. Няма учител, който да не е крещял или пък да не е изпитвал, макар и ирационално, желание да извие врата на някого. Моля, не потривайте доволно ръце: „Аха признахте ли си?“. Добре, дори и така да е, това не решава проблема. За агресията у децата вина имаме всички ние.
Конкретно на Вашия въпрос „Как да предпазите детето си?“ не мога да дам точна рецепта, но ще си позволя да споделя опит от моята практика.
Преди всичко, когато синът Ви сподели, че е бил свидетел или участник в сбиване, задайте въпроса: „Какво беше твоето участие в случката?“. Ако само питате „Защо?“, отговорът ще бъде емоционален, несвързан, незадълбочен. Добре зададеният въпрос ще го накара да анализира и да се замисли. Не го прекъсвайте, а слушайте внимателно. След това го попитайте: „Ние така ли правим у дома. Бием ли се?“. Така ще му помогнете да отсее правилното от неправилното поведение.
В моя клас децата също се биеха в началото. След като ги разтървавах, ги карах да седнат и им предлагах да разделим света. Първата реакция беше недоумение. Тогава им обяснявах, че след като е станала такава жестока разпра, значи искат да разделят Земята.
И без да им дам време, питах: „Ти Северното полукълбо ли избираш, или Южното?“. Или с други думи, аз омаловажавах боя като деяние, за да ги провокирам да осъзнаят колко е била нищожна, дори смешна причината (в повечето разпри е така), и да разберат, че нищо не става със сила.
Когато чуех да се ругаят или да използват обидни думи, налагах едно много простичко, но страшно ефективно наказание. За сметка на „лошата“ дума исках да ми напишат десет „добри“ думи. Първия път родителите бяха изумени. Но после осъзнаха двояката полза от наказанието – хем детето пише, хем изгражда езиковата си култура. Повярвайте ми, едно дете трудно намира десет „добри“ думи. Обикновено се ограничава до „Извинявай“ и „Моля“. Но пък е голям успех, когато ги намери.
Много често, когато видя, че страстите са нажежени, че започват да си крещят и да си посягат, надувам свирката и казвам: „Преди да обявите трета световна война, нека заровим томахавката и да се съберем за групова прегръдка“. В началото се дърпаха, но после установиха, че е много приятно. Сега дори доста често и без повод моите деца предлагат: „Хайде да направим гуш“.
Внушете на сина си, че вместо да участва в боя, може да се дръпне и да каже на „противника“: „Искаш ли да се прегърнем?“. Това е тактика, която обезоръжава и най-агресивните деца!
Това действие не трябва да бъде еднократно, а да се превърне в негова втора природа. Така учите сина си, а пък той другите деца на емпатия, а не на враждебност и злоба.
Ако синът Ви има излишък от енергия, или пък Вие се страхувате за него, може да го запишете да тренира карате или друг подобен спорт. Там сенсеят ще го научи, че бойните умения са за самозащита, а не за нападение. Освен това ще разбере как да уважава себе си и другите, как да пази достойнството си, без да наранява, без да подценява противника, и дори да защитава по-слабите и беззащитните.
Ако Вие самата му разкажете за философията на източните бойни изкуства, ще се превърнете в невероятен авторитет за детето си.
Можете да инициирате организирането на родителска група във фейсбук (ако вече не сте го направили) и там заедно с другите бащи и майки обсъждайте поведението на децата си, търсете причините за агресията и си помагайте взаимно в справянето с нея.
Намерете начин тактично да подскажете на учителката как тя би могла да тушира негативните прояви. Ако обаче търсите вината само в другите и започнете да се сочите с пръст, ще стане неприятна говорилня, без полза за никого.
Мога да продължа с още много примери, но засега ще спра и ще оставя вратата „отворена“ за диалог.
Разрешете ми да завърша с една притча.
В две съседни къщи живеели две семейства. В едното винаги имало скандали и разправии. Чували се крясъци, обиди, плач и истерия.
В другото царели спокойствие, любов, внимание, уют и топлина.
Веднъж жената от първото семейство казала на мъжа си:
- Иди виж как така съседите живеят, без да се карат?
Мъжът се скрил зад оградата и започнал да наблюдава. Видял, че жената е сложила леген с вода и бърше пода в коридора. После оставя легена и парцала и отива в кухнята.
В този момент нейният съпруг се прибира, отваря външната врата и разлива легена с водата.
Жена му чува шума и притичва в коридора.
- Много съжалявам, мила, не знаех, че тук има леген. Вината е моя. Сега ще почистя – казва притеснен съпругът.
- Не се безпокой, скъпи, вината е моя, аз го оставих тук – отговаря жената.
Скрилият се зад оградата човек се връща умърлушен вкъщи. Жена му го пита:
- Е, разбра ли защо не се карат?
- Да, разбрах. Там никой не е прав, а всички са виновни.
Автор: Весела Атанасова Илиева. Учител в 107 ОУ "Хан Крум" София.
Още по темата:
В класа на детето ми има агресия - отговаря психолога
Понякога търсенето на вина е прехвърляне на отговорност - мнението на един родител
