Преди няколко седмици се отвори възможност за семейно пътуване и почивка в чужбина, като за целта обаче трябваше да пътуваме с кола до далечната дестинация. Според всички видове навигатори пътуването щеше да продължи между 7 и 8 часа, по хубави пътища и като цяло - напълно възможно да се реализира семейно. Защо не тогава?
Мъжът ми беше притеснен и скептичен, но аз впрегнах целия си ентусиазъм и останала наивност (не свършва, да ви кажа, дори след 12 години родителство) и отсякох, че ще се справим. Толкова ми се пътуваше нанякъде, че бях готова и котката да взема с нас (само че нямаме котка, защото като майка на 3 деца още не съм готова за толкова важна стъпка в живота ни).
Леко притеснителен беше фактът, че ще пътуваме с 3 деца, 2 от които на 4 и на 6 години (казваше мъжът ми). От друга страна, не бяха на 2 и на 4 години, нали (отговарях му аз)! Разбира се, нещата щяха да се получат, защото аз щях да се подготвя перфектно!
И така, какви бяха очакванията ми:
Пътят по моите очаквания щеше да продължи:
7,5 ч. път + 1 час обяд + 2 х 15 мин. почивки = 9 часа път.
С какво планирах да запълня времето на децата:
Сутрешен сън след ранното тръгване – 1 ч.
Почивка – 15 мин.
Игра с книжки със стикери – 30 мин.
Игра с книжки за оцветяване – 30 мин.
Разговори за весели истории, които са ни се случили – 30 мин.
Рисуване – 30 мин.
Обяд – 1 ч.
Рисуване – 30 мин.
Игри с активни карти – 30 мин.
Сън – 2 ч.
Почивка - 15 мин.
Филм – 1,30 минути
Хоп! Точно 9 часа!
Смятах, че дори да има леки отклонения в предвиденото от мен време за забавления, то паузите ще се допълват от хапване на, разбира се, здравословните неща за гризкане, които бях подготвила.
Какво реално се случи:
- Превъзбудени от пътуването, децата не мигнаха поне в първата част от пътя.
- Все пак имаше известно време, в което наистина разговаряхме, но разговорите ни се въртяха предимно около разясняването на понятието „дълъг път“, „още 7 часа“, „още 6 часа“ и т.н.
- Прекрасно измислените ми и подбрани забавления под формата на книжки, карти и флумастери задържаха вниманието им за не повече от 10 минути всяко, като не е задължително да е валидно и за двете деца (големия почти тийнейджър не го броя, тъй като той предимно слушаше музика и от време на време отегчено въздишаше).
- Скараха се кой филм да гледат, в резултат на което гледахме по 20 минути от 2 филма, по което време засегнатото дете скимтеше и мрънкаше: „Много е гадееееееен, не искам тозииииии“.
Гледаме първия филм:
Гледаме втория филм:
- Най-голям успех имаха съвместните игри, които включваха всички пътуващи, както и няколко игри с активни карти, които обаче играехме по нови правила.
- Към края децата спяха, изтощени от скуката, омазани в сладолед и сред хартийките от дъвки, които мекосърдечната им майка закупуваше през 30 минути при спирането по бензиностанции за освобождаване на натрупаното напрежение и разтъпкване.
Пътят ни отне 11 часа.
Изводите, които си направих:
1. Да планирам, но да не очаквам – макар че това едва ли е новост за всеки родител, хубаво е да си го припомняме от време на време.
2. Чантата с различни неща за похапване да е при мен и аз да контролирам подаването на храна, за да предотвратя изсипването на всички солети, размазването на кексчета по седалките и т.н. Моята чанта съдържаше нещо сладко, нещо солено, плодове и ядки. Водата по принцип я предоставям на децата (всяко дете с шише), като приемам, че което е мокро, то ще изсъхне.
3. Да имам подръка достатъчно количество сухи и мокри кърпи за справяне с критични ситуации.
4. Да имам подръка пликчета за отпадъците от храна, „грозни“ рисунки, омазани кърпички и т.н.
5. Чантата със забавления за децата да е при мен и да не бързам с подаването на книжките/картите/ и др. неща. Т.е. не хаотично (и почти отчаяно) да им подавам книжка след книжка, а след като дам една, следващата да се появи чак след като положението стане нетърпимо.
6. Да пишкаме под строй. Т.е. при всяко спиране всички задължително посещаваха тоалетната, за да няма аварийни ситуации по магистралите без отбивки.
7. Независимо колко мрънкат и видимо страдат по време на пътя, децата стават свежи като краставички точно 10 минути след като сте стоварили куфарите в хотелската стая. Те са неимоверно щастливи от промяната и пълни с енергия за разходки.
В никакъв случай не съжалявам за преживяването – и за нас, и за децата пътуването и почивката след това бяха изпълнени с емоции, смях и разговори.
Споделихме време заедно и това заличи спомена за мрънкането и недоволството.
Което всъщност се отнася и за родителството :)
Още по темата:
10 семейни игри за дълъг път - част първа
10 семейни игри за дълъг път - част втора
С 3 (три) деца на море - изживяването в цифри
