Най-важното правило в родителството

Залети от информационния поток от материали и книги за емоционалната травма, приемането, безусловната любов и т.н., много родители формират нереалистични очаквания за своята роля.

1. Детето ми е крехко същество и най-малкото отхвърляне ще му донесе болка

Много често, да не кажа винаги, пренасяме собствените си детски преживявания върху децата си и сме уверени, че те се отнасят за тях. Не осъзнаваме факта, че ние в голямата си част сме били отделяни от майките си веднага след раждането, малка част сме кърмени, неособено много от нас са гледани у дома до 3-годишна възраст, и то от родителите си, а не от баба и дядо и т.н.

Т.е. когато говорим за нашите деца, ние принципно трябва да осъзнаем, че говорим за други, много по-обгрижени и заобиколени с внимание малки хора. Които, благодарение на това, би трябвало да имат и по-голяма устойчивост към разочарования, да имат по-богат вътрешен ресурс.

Често ние, възрастните, силно се разстройваме от чуждото „не“ – децата, които отглеждаме, нямат у себе си тази липса, които ние имаме. Едно адекватно „не“ не ги унищожава, а им помага да се смиряват и адаптират.

2. Като родител аз съм длъжен да приемам и подкрепям детето си

Обикновено зад това твърдение е скрито „Аз няма да съм като родителите си“. Стремежът Да-не-съм-като-мама е толкова травматичен, колкото обратното желание – Да-съм-като-мама-татко. Първо, защото, ако вашите родители са ви налагали много забрани, то целта да се държите по противоположен начин може да доведе до липсата на граници там, където те са необходими.

Т.е. отказвайки се от мамината или татковата част от себе си, вие се отказвате и от малкото здрав смисъл, който е имало в тях. От възможността да структурирате детската енергия с ограничения, от възможността да показвате от време на време своята уязвимост, спонтанност, истинското си лице.

3. Ако бъда идеална майка, ще отгледам идеално дете.

За съжаление, не. Ще отгледате нещастно дете, тъй като вашият паметник на перфектен родител ще потиска детето ви и то няма да посмее да се обърне към вас с проблемите си, когато това се наложи. То няма да открива общото с вас, защото вие винаги с всичко сте се справяли, нещо, което е много трудно за едно емоционално и импулсивно дете.

4. Ако много се постарая, няма да травмирам детето си.

Хайде първо да се разберем какво е това травма. Травмата – това не е самото събитие, а по-скоро неговите последствия, когато детето остане насаме с чувства, които са твърде силни за възможностите на детската психика.

Получава се така, че единственото, в което можете да се стараете, е да помагате на детето си да преживее сложните чувства, като е ясно, че и това няма да ви се получи всеки път.

Струва ли си да построи някаква изкуствена конструкция за недопускане на травматични събития, често за собствена сметка (например трябва да продължа да живея с нелюбимия си партньор, за да има детето семейство), или е по-важно да бъдем готови да подкрепим сложните чувства на детето си – всеки решава за себе си.

Главното е, когато се грижим да не травмираме детето, всъщност да не прикриваме страха си от поемането на отговорност за собствения си живот.

5. Детето и неговото психическо здраве са най-важното за мен

Като цяло, това е много тежък товар – да бъдеш най-важният в нечий живот. В семейството има хоризонтални и вертикални отношения. Майка и дете – вертикални, мъж и жена – хоризонтални.

Най-важната близост за жената е тази с мъжа ѝ. Не трябва да поставяме детето в тази роля (отдушник, опора, приятел, защита, надежда за по-добър живот в бъдеще, най-близък човек у дома).

Колкото повече пораства детето, толкова повече ще се нуждае да се отделя от нас и да гради собствения си живот, хоризонтални връзки с партньори и приятели. Ако той вече има тази връзка с вас, това ще затрудни създаването на други такива и съответно неговото отделяне.

6. Старая се да не го травмирам със своите проблеми и тревоги

Опитваме се да не се отпускаме, да не показваме силни чувства, гняв и раздразнение, да не нараняваме детето си със своята неидеалност. Стараем се с всички сили да сме непрекъснато на разположение, готови да помогнем. По този начин още веднъж пречим на отделянето на детето и създаването на собствен живот.

7. Добре тогава, какви са правилата?!

Няма такива! Родителството е във всеки един момент творчески избор, основан на наличните ресурси, настоящата цел и вашите родителски ограничения.

Спомнете си вас самите в детството. Дали всъщност не бихте искали вашите родители да бяха намерили сили да са честни с вас, да си признават неуспехите, да поемат отговорност за своите отношения, да се извиняват и да бъдат близо до вас, когато ви е страшно или трудно.

Да не влагат всичко във вас като център на битието им, а голяма част от енергията им да влагат в себе си – своята устойчивост, сила и яснота в живота им. Възможно е това да е единственото правило, нали?

Източник: Татьяна Фишер (Фирсова),