1. „За да успокоим детето, е нужно да го разсеем.“
Цел: Да помогнем на детето да се справи с негативните чувства.
Резултат: Отвличането на вниманието води до това, че негативните чувства остават вътре в детето. Дори външно то да се успокоява, най-вероятно потиснатите емоции ще се проявят при първия удобен случай, а ние ще се чудим защо заради някаква глупост детето е изпаднало в истерия за часове.
Емоциите – това е енергия, която е необходимо да се изразходва по някакъв начин. Ние наивно предполагаме, че те могат просто да изчезнат. А всъщност не е така.
Прекрасно разбираме, че чувството на глад не изчезва само защото сме се захванали да правим нещо (да, можем временно да забравим, но организмът ще полага всички усилия, за да ни го припомня). Не мислим, че бъркотията вкъщи сама ще се оправи, ако за известно време не се прибираме. И най-накрая, не се успокояваме с илюзии, че позивите за ходене до тоалетна ще минат от само себе си (завинаги и без следа!), ако се разсеем с нещо, само защото са се появили ненавременно. Ние по-скоро търсим начин да отговорим на тези сигнали по възможно най-цивилизования начин, нали?
Емоциите изискват от нас същото. Те възникват не заради наследени лоши черти или от природната склонност на децата да са манипулатори и вредители – те ни съобщават, че нещо не е в ред. И дори да е невъзможно да оправим нещата, то ние трябва да ги изразим и преживеем, за да не се натрупват и да се създаде ефекта на невзривената бомба.
2. „Ако детето хапе – трябва да го ухапем, за да му покажем, че боли и не трябва да прави така.“
Цел: Да покажем, че хапането причинява болка, и да развиваме в него съчувствието.
Резултат: По този начин ние даваме много идеи на детето (а не само че не трябва да хапе, защото така причинява болка). Но и че все пак може да се хапе, щом самите ние си го позволяваме. Също така, че побеждава по-силният. И още – че не ни е жал за него и сме готови да му причиним болка. Че трябва да се отмъщава. Че от нас може да очаква всичко.
Защо разчитаме на това, че огледалното повтаряне на действията на детето ще доведе автоматично до появата на съчувствие у него? Защото се надяваме, че детето ще построи простичко математическо уравнение – ухапаха ме и ме боля, значи, когато аз ухапя, другият ще го боли. Не ми харесва да ме боли, следователно и на другия човек няма да му хареса. Обичам своите родители, следователно не искам да ги боли, защото болката е нещо лошо. В главата ни това звучи просто, но когато се опитаме да го озвучим, се вижда, че това всъщност не е едно и още по-малко просто уравнение, а няколко логически връзки. И разчитайки, че този алгоритъм ще се появи в главата на детето, забравяме, че:
а) то все още няма развито необходимото мислене за такива сложни логически последователности;
б) в тази ситуация има намесени и чувства – например страх или обида, или всичко заедно. И така доверието към възрастния се подкопава – което няма нищо общо с логиката.
Резултат: Ако целта ни е да научим детето да не хапе – този вариант може и да проработи. Но ако всъщност искаме да го научим на съчувствие и емпатия – то си струва да потърсим друг вариант.
3. „За да не стане скъперник, детето трябва да се научи да споделя нещата си.“
Цел: Да научим детето си да е щедро.
Резултатът – точно обратният. По принцип ние искаме да делим в два случая:
1. Когато сме уверени, че имаме достатъчно и няма да се лишим от нищо, ако разделим.
2. Когато искаме да доставим удоволствие на близък човек и сме готови дори да пожертваме нещо свое.
Друг вариант е да споделяме заради бъдеща полза – например, за да станем по-близки с някого или да не мислят лоши неща за нас.
За да се случат първите два варианта, е необходимо децата да са постигнали определено ниво на емоционална, времева и пространствена зрялост и достатъчно осъзнаване на факта, че може да получи нещата си отново.
До определена детска възраст няма смисъл да се очаква такава зрялост – със сигурност не бива да го искате от децата в пясъчника например (макар че там най-често се прилага тази педагогика на щедростта). Как да научим детето да бъде щедро? Много просто – с личен пример – искрен, а не показен и принуден. Т.е., ако поискат играчката на детето ни, то трябва да има правото да откаже.
4. „За да не стане ревльо/ревла, трябва да осъзнае незначителността на проблемите си.“
Цел: Да помогнем на детето по-леко да преживее проблема си.
Резултат: Приблизително същият, като да отвлечете вниманието му. Единственият начин да се справи човек с емоциите, е да ги излее навън. Друг е въпросът, че може да го направи по различни начини – да плаче, да вика, да хапе, да рита котката, да обсъжда чувствата си, да ги нарисува на картина. Но за осъзнаването на различните варианти са необходими време и опит. И добре би било това да се случва с разбирането и подкрепата на възрастните.
Защо родителите не плачат при всяко малко одраскване? Със сигурност не защото са им казали, че е дреболия, а защото САМИ са разбрали, че е нещо незначително благодарение на вече споменатата емоционална, времева и пространствена зрялост. Те знаят, че болката скоро ще мине, а раничката ще зарасне бързо. Това знание е резултат от многократни подобни изживявания с постепенното развитие на мозъка. А тези, които благодарение на настойчиви възрастни са започнали да си забраняват изпитването на емоции „за дреболии“, нерядко се нагърбват с непосилна работа, търпят неуважително отношение или отлагат решаването на проблеми със здравето, защото им е трудно да разберат за кое си струва да се ронят сълзи и за кое – не.
5. „За да е учтиво детето, от ранна възраст трябва да се изисква от него да спазва правилата на приличие.“
Цел: Да се научи детето да бъде внимателно и грижовно.
Резултат: Може и да не е точно противоположен, но със сигурност има малка връзка с грижата и вниманието към другите. Всичко зависи от емоциите и труда, които влагаме в работата над вежливостта. Ако детето чувства, че ние не сме готови да го приемем, дори „невъзпитан“ (а това зависи не само от това, какво ние мислим по въпроса, а и от неговата чувствителност), то за него проявата на грижа вероятно ще е неприятно задължение.
Ако просто от време на време му припомняме, без да настояваме – това най-вероятно ще му помогне да разбере, че го правим заради грижата си към останалите, а не заради някакви принципни правила. Детето най-ясно би разбрало какво означават грижата и вниманието, ако то расте в топла, приемаща го и доброжелателна среда.
Автор: Надежда Монастирева
Още по темата:
Какво говорим като родители, какво чуват децата ни
Най-ценният ми родителски похват
Родителското его - тъмната страна на любовта
