Все пишем за децата, но нека поговорим и за родителите.
Още повече че темата за разрешенията и забраните е почти изцяло „родителска“. Защото ние сме тези, които страдаме и се питаме – може ли, или не може, мъчим се с въпроса „Кой е прав?“ – съседката, бабата или умната книжка; ние сме тези, които ту се ругаем за излишната строгост, ту се упрекваме в прекомерна отстъпчивост…
В крайна сметка, от какво се ръководим, когато отговаряме на прост въпрос като „Може ли сладолед?“. На пръв поглед отговорът е ясен – зависи, ако иска сладолед преди ядене, е едно, а ако е след ядене – друго. Но всъщност не сме сигурни…
Много пъти съм виждал как родителите, отговаряйки на подобни прости въпроси, се превръщат от мили и открити хора в машини за възпитание. Струва ми се, че процесът протича така: ето, живях си аз спокойно и изведнъж възниква ситуация, която изисква от мен – родителя – спешна мобилизация.
Чувството ми за родителска отговорност рязко се повишава точно като адреналина в кръвта ми (дори направо заедно с него), аз рязко минавам на режим: трябва да взема родителско решение! В този момент много обикновени човешки желания, понятия и слабости минават на заден план. Напрежението нараства, за секунда в главата ми прелитат десетки аргументи за и против, оказвам се в безумен стрес.
И намирайки се в това критично състояние, аз трябва да дам отговор. Шансът този отговор да е правилният е 50 на 50. А и всъщност какъв е правилният отговор в случая?
Родителският стрес възниква незабележимо за нас и точно толкова незабележимо ръководи ситуацията. Просто наблюдавайте какво се случва. Случва се това, че сами се вкарваме в безизходица, която води до разрушаване на отношенията с детето ни. Хайде сега да помислим какво всъщност НЕ МОЖЕ, не е позволено на децата.
Не трябва да си мокрят краката? Да получават двойки? Да ругаят? Да ядат сладко? Защото… Защо? Какво толкова ще стане, ако човек си намокри краката? Абсолютно нищо, особено ако знае как да ги изсуши. А може ли да ходи през зимата без шапка? Разбира се, особено ако сам може да прецени дали е студено (без майка му да му каже) или не. Може ли да вика в градския транспорт? Разбира се, че може.
По-важното е защо да го прави. Може ли да си легне по-късно? А защо не, ако сам може да прецени кога наистина вече е време за лягане.
Как да разберем ние, родителите, че този навик, модел от собственото ни детство, ни вкарва в една зависимост, по-лоша от алкохола и никотина. Капанът за родители се състои в това, че въвеждайки системата „това може–това не може“, ние лишаваме от свобода – не, не децата – самите себе си! Защото непрекъснато трябва да вземаме решения вместо някой друг.
А сега да поговорим за алтернативите. Струва ми се, че най-лесно е да не създаваме такава координатна система „това може–това не може“. Та нали ние всички сме различни, с различни желания и се озоваваме в ситуации, в които „може–не може“ просто не работи.
И ви предлагам един простичък експеримент. Преди да отворите уста, за да забраните нещо на детето си, се попитайте: „А защо не може?“. Не се задоволявайте с прост отговор като – защото не може и толкова. Отговорете максимално честно.
Абстрахирайте се от крайностите – „Ами ако ме попита дали може да скочи от прозореца?“ – не говорим за тях. Както и за бъркането в контакта. Задавайки си този въпрос и отговаряйки си – дори по отношение на собствените си желания и намерения, ще си изясните, че всъщност всичко може. Само трябва да сме наясно с последствията.
„Е, ако детето ми крещи, докато работя, нищо ли да не кажа?“ – ще се възмути оскърбеният родител. А защо да не кажете? Разбира се, че трябва да кажете нещо. Но вместо „Не може“ пробвайте с други варианти – може да го помолите да е по-тихо или да отиде в друга стая, може да му обясните защо ви пречи или може да поиграете с него. МОЖЕ, разбирате ли?
Когато вместо НЕ МОЖЕ се появи МОЖЕ, светът се променя. Обръща се с лице към нас. Ако МОЖЕ, то ние не осъждаме другите, не се борим с тях – може просто да си поговорим, да изразим съмненията си, да споделим страховете си и опита си и т.н.
Човек, растящ с МОЖЕ, е способен да вижда, слуша и разбира. Той е способен да казва „мога, но не искам“ или „искам, но не е сега моментът“. Когато на всичко ми казват НЕ МОЖЕ, аз ще се боря като лъв за всяко МОЖЕ! От съвсем ранна възраст. Оттук и проблемите „той не иска да си ляга, тя не яде, той все се бие“ и т.н.
Интересното е, че колкото повече неща забраняват на себе си родителите, толкова повече забрани спускат и на децата си (а също и неврози). Важното е да се разбере, че ние – родители и деца – не сме от различните страни на барикадата – решаващи, срещу искащи разрешение, ние сме заедно в този процес. ЗАЕДНО.
Още по темата:
Как родителите програмират бъдещето на своите деца
Какво говорим като родители, какво чуват децата ни...
Най-ценният ми родителски похват
