RO EN

Мама или нинджа? И двете!

Мама или нинджа? И двете!

Мария е майка на 4-ма, съпруга на Иван, домашна любимка на 2 хъскита и коте, преводач и освен (всичко) това пише страхотни статии в блога си Мама-нинджа, който лека-полека порасна и се превърна в сайт за родителството. Когато за първи път я видяхме в интернет пространството, си зададохме един куп въпроси - Как? Защо? Трудно ли е? Как се справя изобщо? А в седмицата след 8-ми март й ги задаваме лично. Ето и крайно интересните отговори :). 


1. Сигурно си го обяснявала десетки пъти, но хайде още веднъж и на мен – защо Мама нинджа? Кои са общите неща между майките и ловките, всевиждащи и всечуващи нинджи?

Коко, третият ми син, ми измисли този прякор в периода, когато обичаше да рисува комикси. Рисуваше ме като нинджа, а когато го запитах защо, обясни, че съм била много тиха и бърза, и винаги успявам да ги изненадам, когато правят някоя щуротия. Което не е съвсем вярно, защото, общо взето, ги оставям да си правят всички щуротии, стига после да компенсират щетите. Но ми хареса как звучи това „Мама нинджа“ и когато после измисляхме име на блога, то беше първият ни избор.

 

2. Ти имаш 4 деца. Пожертва ли нещо в името на децата – кариера, пътувания, друг живот? Може ли една жена да има всичко, или винаги жертва едното – децата или работата.

Много интересен въпрос. Имах две възможности за по-различен път в кариерата, които отказах – единият път бях забременяла току-що, а вторият – Коко ми беше само на два месеца, кърмаче :) Но не съм съжалявала и за миг – ако го исках наистина, щях да намеря начин да се справя. Не знам дали може да става дума за жертва, това е по-скоро избор. Човек няма как да знае дали е направил правилния избор. Аз много и не мисля в такива ситуации, винаги действам инстинктивно и повече не се връщам назад. Правя, каквото ме кара да се чувствам добре. Ако се измъчвам от угризения, че съм предпочела кариерата пред децата, как бих могла да се чувствам добре? Затова избрах децата. Но и работата не съм оставяла, просто намерих вариант да си я върша вкъщи и да не съм обвързана с офис и работно време.

  Мария


3. Кажи ми за годините, в които децата бяха малки, как, за бога, се справяше? В смисъл, не ми казвай, че са се гледали едно друго, защото имам 3 и знам, че не е вярно…

Моите са с голяма разлика :) Най-големият е на 23, после един на 13, на 9 и на 4 годинки и наистина се гледат често сами. За първия ми помагаше майка ми. За по-малките тя вече нямаше възможност и често се е налагало да ползвам помощ особено когато работех в офис, а децата боледуваха. Имахме една страхотна бавачка, която беше нашата баба „под наем“. И досега се чуваме с нея и много се обичаме. Трудно е да работиш и да гледаш деца, ако нямаш някоя баба под ръка. Слава богу, че има добри жени да дадат едно рамо. А сега за най-малкия много ми помага снаха ми. Ще имам да ѝ връщам някой ден, като си имат свое бебче :) Понякога идват вечер със сина ми и остават да гледат момчетата, а ние с баща им отиваме на кино или на ресторант. Грижат се за нас да се забавляваме. Веднъж дори настояха да заминем някъде за три дни, че много сме се преуморили. Чудесни деца са, много се радвам, че решиха да се върнат от Англия и да се установят тук. Не заради това, че ще гледат децата някоя вечер, а просто защото е много различно усещането, когато децата ти са наблизо и ей така минат да изпият едно кафе и да си кажете две думи. Това много ми липсваше през годините, докато учеха в Англия, макар че никога не съм го показвала. Важно беше да направят избора си сами. Точно за да не го чувстват като жертва, както стана дума по-горе.

 

4. Кои според теб са най-важните неща, на които ние, родителите, трябва да научим децата си?

Да имат ценности, да вярват в себе си, да са убедени, че имат място и смисъл на този свят, да знаят правото си на избор, да държат на свободата си, но и да са отговорни за нея. Да уважават чуждото мнение, но и да отстояват своето. Да мислят критично, но не и да са прекалено мнителни. Много неща станаха, но всичко опира до едно – да са читави хора. Знаеш ли колко е интересно – когато Теди растеше и разговаряхме по всякакви сериозни теми, той винаги заемаше обратна позиция и спореше за всичко с нас, винаги опонираше. А сега, вече голямо момче, мъж, понякога го улавям как повтаря нашите думи от едно време като свои и дори не се замисля над тях. Подсмихвам се мъничко всеки път като го чуя. Разговорите, личният пример, постъпките ни, всичко това остава в децата ни, така че дори когато изглежда, че ни правят напук, не бива да се отказваме, не бива да махаме с ръка и да се чувстваме ненужни, неразбрани и неоценени. Да, децата ни ще бъдат различни от нас, те са „свои си хора“, не наши копия. Но нашият поглед към света малко или много се отпечатва и върху тях. Също както сме ги научили да четат, така сме ги научили и да възприемат света. Ако ние го виждаме широк, свободен, светъл, най-вероятно и техният поглед ще е позитивен. Ако си слагаме сами бариери, стесняваме и техните граници.

 

5. Как преживявате тийнейджърството у вас? Имаш ли някакви съвети към тези от нас, на които този плашещ период все още ни предстои?

Постоянно пиша по тази тема, защото това ми беше много плашещ период с Теди. Имаше един момент, когато с мъжа ми си казахме, че някой ден той ще порасне и никога повече няма да ни погледне – толкова много се карахме – за всичко и за нищо. Слава богу, оказа се, че няма нищо такова. Сега сме си много близки, много по-близки откогато и да било. Но с Косьо подхождам съвсем различно, направих си доста изводи. И сега нещата определено вървят много по-леко. Основното, което разбрах, е, че не бива да приемам навътре каквото и да било. Хормоните му бушуват, раздразнителен е, ще му мине. Не иска да си подреди стаята, всичко е разхвърляно по пода, значи няма да влизам в нея. Спрях да повтарям нещо по сто пъти. И на него сякаш му омръзна да води битки, след като няма кой да му отговаря подобаващо. Не че си нямаме моменти, но в сравнение с батко му са много по-малко. Но това не означава да не забелязвате какво се случва с детето. Пубертетът си е много опасен период, когато всичко забранено е най-интересно и желано. Така че комуникация трябва да има. Просто повече да слушаме, отколкото да назидаваме :).

 

6. Синът ти е на 23, живее отделно, какво е усещането, когато порастват? Понякога си мисля, че ще е супер – ще си отспя, ще ходя на кино, а понякога ми се къса сърцето, че няма да се виждаме всеки ден… Как е всъщност?

Ами то става много постепенно. Най-тежко ми беше, когато замина за Англия, доста си поплаках тогава. Но това си е естественият път на нещата. По-добрият вариант, отколкото на 40 години да живее с родителите си. А и сега си прекарваме много хубаво, когато дойдат на гости с Яна. А те идват често, освен това редовно сме заедно на големите празници, цялата фамилия – с нашите две кучета и техните две, даже и със сватовете :) Луда работа, но пък е много весело.

 Мария 2


7. Имаш ли отложени планове – за след децата, когато и последното птиче излети от дома?

Мисля да пътуваме с мъжа ми. Само двамката, без деца и кучета, ще се отдадем на романтични бабешко-дядовски приключения. Ако не смогнем в този живот, ще го оставим за следващия. Няма закъде да бързаме. И така ни е добре.

 

8. Каква е целта на Мама нинджа – сайтът? Какви са основните неща, които искаш да кажеш и на кого?

Някъде бях чела, че всички блогъри в по-малка или по-голяма степен страдат от някакъв душевен ексхибиционизъм. Сигурно има нещо такова. Защото доставя огромно удоволствие да пишеш, да си разкриваш мислите, усещанията. Винаги си представям, че пиша на един човек, който в момента има нужда да чуе точно тези думи. Да знае, че някой някога е преживял това, което той преживява сега, да знае, че не е сам, че се усмихваме, смеем или просълзяваме заедно. Да споделиш някоя история, която ще го докосне, може би ще го обнадежди. А може и да го ядоса, да го накара да се замисли, да види нещата от друга гледна точка. Основното, което искам да кажа и го казвам във всичките си текстове, е, че вярвам, че човек може да е щастлив. Щастието не е някакво абстрактно понятие. То е съвсем реално и всеки ден, всеки миг е в ръцете ни, но много често не го забелязваме, защото все бързаме да го стигнем, а всъщност през цялото време то ни гони. Щастието е в усмивката на любимия човек, в храната, която споделяме, в пълния с обожание поглед на кучето, в облачето с форма на заек, което посочваме на детето си. То е в нас. Прекалено много горчивина виждаме всеки ден, прекалено много болка. Не бива да си затваряме очите за злото и да се правим, че не съществува. Но по-големият проблем е, че все по-трудно си ги отваряме за доброто. Това ми се иска да направя, доколкото ми е по силите. Да отворя нечии очи за доброто, за щастието, за хубавата страна на живота. И ако успея да го направя поне веднъж, поне за един човек, значи съм била полезна. Много сериозна станах :). Стига ми да усмихна някого от време на време. Не е малко.

 

9. Последен въпрос – ако имаш три свободни от всякакви задължения дни, какво би направила?

Ох, това е много сложен въпрос. Най-вероятно няма да знам какво да правя със себе си, откакто се помня, не съм била без задължения. Знаеш ли какво ми хрумва? Ще отида на планина някъде съвсем сама и ще си отредактирам книгата, която почти съм довършила, но има нужда да я изчета на спокойствие и да я пипна тук-там, а аз просто не успявам да се съсредоточа покрай всички ангажименти вкъщи, с преводите и с блога. Ето това бих сторила. Всъщност ми даваш страхотна идея и може би ще го направя наистина. Ще наготвя храна на момчетата за три дни, ще си грабна едно куфарче и компютъра и дим да ме няма, за първи път през живота си ще отида някъде сама. Мая, златна си! Благодаря, че ми пусна тази муха! Както обикновено, вие от „Клевър Бук“ сте наистина идейни. :)


Казвам се Мария, мама на четири прекрасни момчета, филмов преводач, съпруга на един Иван с уникално чувство за хумор и най-доброто сърце на света, и не на последно място горда стопанка на две хъскита и коте, което се мисли за куче. Хората и животинките около мен са толкова забавни и интересни, че започнах този блог най-вече за да разказвам за тях. Мисля, че всяко семейство има купища разкошни истории – коя от коя по-тъжни или смешни, само да има кой да ги описва. Много ми е мило, когато разбера, че съм усмихнала или просълзила някого. Споделянето не само сближава хората, но и помага човек да се погледне отстрани и да се опита да е по-добрата си версия.

Въпросите зададе Мая Бобева-Атанасова


Още по темата:

Да си майка на трима - специално дете, приемно дете, тийнейджър

Три деца?! И сега какво ще правите?

Е защо бе, моето момче? - отговорите на един многодетен татко


Аз уча сезоните
Купи сега
Бебета животни
Купи сега


Виж следващата новина
10-те НЕ в отношенията ни с децата от известния психолог Юлия Хипенрайтер - част 2
10-те НЕ в отношенията ни с децата от известния психолог Юлия Хипенрайтер - част 2


НЕ го спирайте – нека ходи, където иска


Нервно обуваме чорапогащника на детето си, защото закъсняваме за градината. А то седи отпуснато и мисли за нещо свое. Защото вече знае – ще го облекат, заведат, предадат – когато и където е необходимо на родителите. Ще го оформят. А то самото какво иска? Какви са неговите интереси? Попитайте го още докато е малко – всичко ще ви разкаже. После ще бъде късно – като тийнейджър той вече ще крие от вас интересите си – свикнал е, че е обект на възпитание, а не е субект, който сам строи собствения си живот.


Трябва да пазите мотивацият