RO EN

Момчето и образованието - една удивителна история

Момчето и образованието - една удивителна история

Искам да ви разкажа удивителната история на едно момче. Момче, което на 10 години не можеше нито да пише, нито да смята. Четеше на срички с усилие. Нито един случай в моята практика не опровергава толкова ясно и точно идеята на класическото образование.


И така, той дойде при нас в III клас. Не си мислете нещо лошо – има си чудесно семейство. Но животът му така се е развил, че до III клас изобщо не е учил, и не просто не е учил, но не е ходил и на училище. Дори не е бил ина домашно обучение – растял е свободно, общувал е с хората около него. На 8 години сам се е научил да чете не особено добре, но така и не е разбрал писането. При това не можехме да го характеризираме като недоразвит – това беше едно интересно и самостоятелно в разсъжденията си дете, умно и наблюдателно. И така, веднъж то попитало (съвсем като Буратино): „А защо всички деца ходят на училище, а аз не?“, и родителите му решили да го доведат в нашето училище.


Трябва да отбележим, че учителите му в началото бяха доста объркани. Все пак – IIIклас, а той трудно чете, едва пише с печатни букви. Дори и за нас, които се смятаме за модерни и отворени към всякакви експерименти преподаватели, това беше голямо предизвикателство – 10-годишно дете, което не знае материала дори и за I клас – никога не бяхме имали такъв случай. Но след като това беше реалността, решихме – експеримент, значи ще експериментираме. Без насилие! Нека детето се движи със своето темпо, а по-нататък ще преценим.


Така и направихме – просто се опитвахме да не пречим. Между другото, това не беше много лесно, на повечето от нас ни се искаше възможно най-бързо да го направим „нормално“ – след като всички много добре знаем кои са „знанията, съответстващи на възрастта“. Затова ни се налагаше често да спираме, да поемаме дълбоко въздух и да си напомняме, че ако на човек му е интересно и удобно в училище, ако има защо да идва тук, ако ние работим с удоволствие и спокойствие, то най-вероятно необходимите неща ще се случат.


И действително: всичко тръгна почти от само себе си. Работата беше там, че момчето изпадаше в такъв възторг от всяко най-малко придобито знание или умение, че учителят (в началото неговата основна учителка, или както ние ги наричаме – наставник) неволно се зарази от възторга му.

За пръв път силно се удивихме само след няколко дни, когато забелязахме, че той взима активно участие във всичко, което се случва в класа – наравно със съучениците си. По-нататък – още повече. Нито аз, нито колегите ми го очаквахме – само за месец той се научи да пише свободно.


След това нещата се развиха много и бързо. За половин година той настигна своите връстници като знания и умения. Нещо повече, към момента нито един професионален учител, четейки неговите съчинения, няма да заподозре, че авторът им се е научил да пише само преди 3 години. Това се отнася и за останалия учебен материал.


Знаете ли какво означава това? Ще ви помогна. Това означава, че всичко е лъжа. И за ранното развитие, и за необходимостта детето да чете на 4 или 5 години, и за това, че ако не приучим детето да учи от малко, то от него няма да стане човек. Повтарям – лъжа. И не частична, а пълна!


Ако човек разбира какво иска, ако може дори чисто интуитивно да формулира защо му е необходимо знанието, ако е спокоен и щастлив, нещата ще се развият почти от само себе си. На нас, учителите, ни остава само да не пречим и да предлагаме удобни рамки, възможности за научаване, като не забравяме, че изборът винаги трябва да принадлежи на човека, когото учим.  В това се проявява и професионализмът на учителя – да задава широки образователни рамки, да прави възможен ПРОЦЕСА на учене.


Та нима има нещо по-прекрасно от саморазвитието? Хайде да позволим на децата ни да се опознават и развиват сами! Никой не може да бъде накаран насила да научава неща. Но може да отблъснем и отвратим децата от ученето. „Ученето е интересно“ не е клише. Ние се учим през цялото време – гледаме филми, общуваме, четем книги, та дори фейсбук ни учи. Защото научаваме нови неща, развиваме се, променяме се. Защо тогава ходенето на училище не е удоволствие за децата ни?

Много просто. Съвременната образователна програма е изготвена върху разбирането, че в човек не е заложен стремежът за самоусъвършенстване и че ако не го накараме насила, той няма да научи нищо. Нещо повече, човекът се приравнява към животно, което не може да разбере кое е добро и кое лошо за него, на което е необходима дресировка, еднообразни, повтарящи се действия. Тези идиотски принципи противоречат на човешката природа и съответно предизвикват ожесточена съпротива. У нас не е заложено да се съревноваваме с другите – а просто да общуваме. Не ни е вродено да се подчиняваме на волята на по-силните и безусловно да приемаме чуждите нареждания, а сред тях е и любимото; „Учи сега, като пораснеш, ще разбереш защо“. Напротив, в човешката природа са заложени съмнението, обратната реакция, стремежът към анализ, правото да се задават въпроси, главният от които е „Защо правя това?“. И ето, една идея всичко ще се промени, ако училището се води от човешката природа, а не се бори с нея!

На училище ще се ходи с удоволствие само в случай че там се отчита индивидуалността на учениците, че се превърне в място, в което те могат да опознават себе си и околния свят. Всичко останало е измама.


Знам, сега вероятно някои ще кажат – но това е частен случай, момчето просто си е било способно, попаднало е на добра учителка, а вижте го моя син – нищо не иска… учи само ако го стягам… Точно там е проблемът! В стягането и в насилието! Да, вярно е, че момчето беше умно (каквито всъщност са повечето деца, преди да ги „затъпим“) и учителката му беше прекрасна. Но главното, повярвайте ми, не беше това, а беше възможността то само да избира пътя си, спокойствието, което му осигурявахме, и интересът, който всички ние, участниците в процеса, проявявахме.

А разговорите, че това е „частен случай“, са нужни само за това, за да махнем за пореден път с ръка – ама това няма никаква връзка с нас. Защото, ако се окаже, че има – как ще живеем с децата си оттук нататък? Защото ако има връзка, това ще означава, че ние всеки ден ги принуждаваме да се занимават с пълни глупости, които възрастните, без да се замислят, продължават да обявяват за жизненоважни знания. Така че, приятели мои, този случай не е частен, напротив, той е един от многото. Просто е най-ярък и показателен. Но този подход – да не насилваш хората, а да им помагаш, като им предоставяш личен избор – до този момент не ни е подвел нито веднъж.


Колко случая са ви необходими, за да престанат да са частни? 100? 100 000? Те отдавна са милиони!

И най-вероятно вашето дете е сред тях.


Автор: Дима Зицер, Източник


Още по темата:

10 неща, на които трябва да учат децата в училище

6 съвета, които ще ви помогнат да възпитате всестранно развито дете

Топ 5 на нещата, които учителите очакват от родителите

Виж следващата новина
Защо не притискам децата си да имат отлични оценки
Защо не притискам децата си да имат отлични оценки


„Ти си пълен провал!“ Това са думите, които ми каза моят учител по история в VIII клас, пред 23-ма съученици, когато не успях да изиграя ролята си в историческа пиеса, която поставяхме в училище. Докато плачех от обида през нощта, аз се чудех: „Наистина ли е така? Провал ли съм?“. Беше истина, че бях посредствена ученичка. И въпреки това сега аз имам доста успешен живот – и професионален, и личен, въпреки че така и не запомних нито едно от историческите събития през XVIII век, за които учителят ни така  упорито се опитваше да ни научи.