През първия месец в Студентски град почти не съм спала. Дискотеки, клубове, купони. Вашите не те чакат на вратата и не трябва да измисляш оправдания защо си закъснял от типа на: „Изпуснах последния автобус“. Прибираш се призори, измиваш очите и отиваш на лекции, кръвта ври и кипи.
Тогава не съм си и представяла какво значи да си уморен.
Всичките ти приятелки, които родиха преди теб, ти казват, че не се спи – но ти, разбира се, си мислиш, че при теб ще е различно. Чувала си, че бебето на приятелката на снахата на брата на братовчедката на Нели спяло по цяла нощ без проблеми – що и твоето да не спи?
Още се чудя защо, често и го питам защо, защото знам, че може да спи поне по шест часа, без да се буди. За последните осем месеца имахме две седмици, през които всяка вечер спеше по шест часа. Значи може, ма не ще. Не знам дали да се радвам за тези две седмици блаженство, или ми изиграха само лоша шега, зарадвах се, отпуснах се и после ми го върна. Тъпкано. И още ми го връща.
Пускам петиция да се зачеркне фразата: „Спи като бебе“ от всеки език и да бъде заменена със: „Спи като мъжа ми“.
Умората е интересно нещо, идва неусетно, дебне те, мислиш си, че не е толкова зле работата, докато не се събудиш след три минути, подпряна на входната врата, а детето те гледа учудено от количката до теб. Учудено, защото за пръв път те вижда заспала. Кара те да правиш странни неща, изтрива произволни части от мозъка ти – онази, дето помни имената на хората и следи дните от календара; частта с прагматичните и логическите действия.
Речниковият ти запас зловещо намалява – стол, шкаф, хляб, ключ биват заменени с „ааа, ъъъ, ууу, беее, оффф, по дяволите“. Мъжът ми, милият, се чувства като герой от Зоната на здрача всяка вечер. Седя на дивана и го моля да отиде до кухнята да ми донесе онова там, бе нали се сещаш, там на т,ва (некоординирани жестове се включват в обяснението), дето говорихме оня ден за него. Предава се, аз ставам, правя две крачки и го питам: „Аз къде бях тръгнала?“. Откривам какво ли не на най-абсурдни места. Чаша вода върху казанчето на тоалетната, пастата за зъби в хладилника, гребена последно го виждах миналата седмица, мръсни чорапи в миялната, кашкавал във фурната…
Сещам се, че вчера мъжът ми ми каза, че ще ходи в командировка, и си записвам на дъската да попитам кога, като се прибере. Когато го попитах, ме изгледа с недоумение, като ми каза: „Ама това беше преди две седмици, казах ти, че я отмениха“. Две седмици – времето, което му отнема на мозъка ми да обработи получена информация. Преди беше наносекунда, сега две седмици. И по-зле може да бъде – можеше да сме с близнаци, тогава един месец не ми мърдаше, преди да осъзная какво ми е било казано. Сега за мен всичко е вчера, ми то, като последните осем месеца са ми просто един мнооого дълъг ден.
Срам не срам, „вчера“ звъня на една приятелка, по средата на позвъняването забравям на кого се обаждам, отсреща се чува: „Ало?“, а аз бързо връщам: „Кой се обажда“… неловко мълчание… „Цвети, ти ми се обади.“ Няма измъкване, ще симулирам: „Ей, как си… Какво правиТЕ? Не сме се чували отдавна“. Започва да разказва, добре че спомена името на детето си, та се сетих. Но така и не се сетих защо ѝ се обадих. Срам.
Извинявам се предварително на всички, следващите още поне 5–6 месеца, моля, като говорите с мен, направо се представяйте за всеки случай.
Из блога „В малките часове“ – Цвети Христанова, книгата можете да откриете ТУК
Още по темата:
Към родителите с малки деца - нека съм този, който го казва високо и ясно
Първото, второто и третото дете
