Имам приятелка от детинството. В училище родителите ѝ я биеха с колан – дебел, войнишки колан – за петиците (защото трябваше да носи само шестици), за разпуснатите коси („така ходят само проститутките“), за това, че нарича майка си „майко“, а не „мамо“, за това, че пере дрехите не точно така, както са ѝ показали.Че е поканила приятелки вкъщи и за още куп неща.
Тя много ми завиждаше на отношенията с майка ми. Струваше ѝ се, че към мен се отнасят с разбиране, че вкъщи царят отношения на подкрепа и свобода, любов и щастие. И в общи линии, сравнено със ситуацията у тях – така си беше.
В онези години тя дълбоко ненавиждаше родителите си.
Неотдавна случайно я срещнах, зарадвахме се една на друга, започнахме да си споделяме промените около нас за изминалите 10 години.
Тя ми разказваше – с мама ходихме на толкова интересно представление! Или: татко ме посъветва да запиша еди-каква си магистърска степен, а той ги разбира тези неща. Или: обожавам да ходя с мама по магазините – тя има страхотен вкус.
Колкото повече слушах, толкова по-ясно разбирах, че приятелката ми има чудесни отношения с родителите си – зрели, равноправни, хармонични, близки и доверителни, отношения, за които много от приятелите ми не биха могли и да мечтаят.
Не, това не е стокхолмски синдром. Не, родителите ѝ са млади още, бодри и получават добри заплати. Да, приятелката ми има хубава кариера, никой от никого не зависи, срещат се доброволно и за взаимно удоволствие.
И не можах да се сдържа да не я питам директно: КАК така? Как се стигна до тази дружба след всичко, което се случи в миналото?
Дълбоко в душата си очаквах обичайните отговори от рода на: „Аз ги разбрах и им простих“, или: „Осъзнах, че те няма да са вечни“, или: „Ако не ме бяха били, щях да стана наркоманка и проститутка, благодарна съм им за грижата, която полагаха“.
Приятелката ми се замисли и каза: „Знаеш ли, мама просто ми се извини, а татко каза, че се срамува от начина, по който се е отнасял с мен.
Тъй като него са го възпитавали с колан, това е единственият начин, който той е знаел. И двамата много съжаляват за това, което се случи. Но главното е, че те наистина са се променили. Те ме смятат за пораснала, възхищават ми се и се гордеят с мен“. И тук аз – не, не заплаках, а си помислих, че никога не е късно.
Във всеки от нас се крие нуждата от мама. На колкото и години да си, на теб ти е необходима мама. Истинска, топла, жива, обичаща те просто за това, че съществуваш на този свят.
Затова и много от нас упорито, път след път блъскат глава в една и съща стена. Много отново и отново се връщат в родния си дом, независимо че всяка среща завършва със сълзи и скандали.
Опитват се да започнат разговор за миналото – а родителите се дразнят. Отбранителните тактики обикновено са 4.
Първата – не си спомнят: „Няма такова нещо! Измисляш си!“.
Втората – обръщат го на шега: „Кой да ги помни тези стари работи?“.
Третата – омаловажават: „Пак ли за това, докога ще повтаряме едно и също!“.
И четвъртата – рационализират: „Ако не те заставях да стоиш над учебниците, докато другите се разхождаха, нямаше да постъпиш в института!“.
Тези думи обикновено „отхапват“ големи късове от душата и живота на дъщерите, които се опитват въпреки всичко да водят такива разговори. Които в голямата си част са напълно безсмислени.
Защо тогава продължават да го правят? Та нали миналото не можеш да го пренапишеш? Каквото и да правите днес, вие никога няма да имате приятно и леко детство, грижовни и разбиращи родители.
Защо тогава е всичко това? Може би наистина трябва да се забрави, да се постигне дзен, да си простим и да се прегърнем?
Много се обвиняват за това, че не могат да простят, чувстват се дребнави, злопаметни, срамуват се от обидата си и я крият.
Само че въпросът тук е по-различен. Когато човек многократно се опитва да изясни някаква ситуация с родителите си, той не се опитва да измени миналото.
Той иска да се убеди, че родителите му са се променили в настоящето. Че те вече не са противни, крещящи чудовища. Че се срамуват от това, което са правили, и че съжаляват. Че ако можеха, щяха да поправят нещата.
Щяха да вземат същото това малко момиченце за ръка, да го гушнат, погалят и да му кажат, че тя е най-добрата, умната и любимата дъщеря на света.
И този текст е за това, че никога не е късно да станеш майка.
За това, че ви се иска да се гушнете в мама дори когато сте на 50 и вече сте баба – и това е естествено и правилно.
За това, че родителите често не могат да оправят миналото, но могат да променят бъдещето.
И за това, че ако вие продължавате да се блъскате в тази стена и да се опитвате да обсъдите с тях минали неща, то не става въпрос за това, колко са ви обиждали тогава.
А за това, че те не мислят, че трябва да се извинят сега. Защото и днес те смятат, че може да продължават да ви удрят или оскърбяват. И е ясно защо всеки такъв разговор ви наранява все по-силно и все по-силно.
И да, не познавам нито едно момиче, което да не е искало дълбоко в душата си да поговори открито и честно с родителите си.
И да чуе как ѝ казват, че я обичат.
Автор: Алина Фаркаш, Източник
Още по темата:
Към нашите деца - простете ни!
Как родителите програмират бъдещето на децата си
Не закачайте мама! Или как да се справим с най-важните отношения в живота ни
