Ще споделя с вас три наблюдения, които на пръв поглед са различни, но чудесно се вписват в една обща картина.
Преди известно време ми направи впечатление нещо, което ме накара да се замисля. Всичко започна със статия на Дмитрий Губин, в която се говореше за това, че ние, възрастните, когато плащаме, за да се учим, очакваме това да става интересно, ярко, заинтригуващо, а децата ни продължават да се мъчат с безплатното образование, скучното преподаване, нечитаемите учебници и безумната граматика.
Ами, да, помислих си аз, и започнах да се страхувам, че и моето дете така ще се тормози. Но в първи клас попаднахме в едно прогресивно училище и на млада, енергична учителка, която непрекъснато ни изумяваше с оригиналните си идеи, разработки и всевъзможни програми и учебни проекти. Децата отиваха на училище тичешком, играейки, се научиха да пишат, да четат, да смятат. Човек да се отпусне и да се наслаждава! Но ние, майките, сме си леко невротични и не можем така. Започнах да разсъждавам доколко такава мотивация е свързана с учебния процес и какво ще правим, когато ученето – а това рано или късно ще се случи – си стане просто учене и престане да е игра.
И тогава проведох един разговор с учителката по английски. На втория месец забелязах, че ако в началото детето с радост влизаше в час, то сега говореше за английския с неохота и се оплакваше, че ѝ е скучно. Реших да се запозная с учителката и да разбера какво се е случило. Внимателно и деликатно споделих с нея, че детето вече не е много ентусиазирано да учи езика. Учителката – също така енергична и почти млада – въздъхна и изобщо не се обиди.
- А вие какво очаквате? – попита риторично тя. – Разбира се, че в началото влизаха с удоволствие в час – учихме азбуката, пяхме я, рисувахме я, играхме с буквите, а сега започваме да четем и няма как да мина без изучаването на правила и подобни скучни неща!
Тя говореше с извинителен тон, беше видно, че това е въпрос, който я занимава отдавна.
- Разбира се, аз се старая и да играя с тях, и да разнообразя процеса, доколкото мога, но няма как без правилата, разбирате ли? А съвременните деца не искат да учат, ако не им е забавно!
Аз разбирах. Нямаше нужда някой да ме убеждава в това, че не целият учебен процес може да бъде организиран в игрова форма. Вървях към вкъщи и разсъждавах. Интересна картина се получава, казах си, тези деца, които в първи клас и вероятно в градината сме развличали, водили на допълнителни весели занимания, са толкова свикнали с това, че изобщо не могат да приемат, че ученето си е просто учене. Когато бях малка, този въпрос изобщо не е стоял пред нас – не помня изобщо да сме играли на каквото и да било по време на час, а съм доста добре с паметта. Имаше изпитвания, учебници и оценки. За пет шестици ни лепяха звездичка на тетрадката – и това ни беше цялата мотивация и игра. Затова, когато трябваше да научим нещо наизуст или да напишем пет реда с ченгелчета, на никого не хрумваше да се оплаква, че му е скучно. И това, не мога да отрека, беше важен път към средното училище, където обемът на скучния – да не се лъжем – учебен материал е доста повече.
А сега внимание, имам въпрос: колко успешни ще бъдат в средното и висшето образование деца, които в градината и основното училище учат чрез игра? Или, ако едно училище е читаво, то ще успее да състави такава програма, че в един момент децата все пак ще овладеят и „скучните“ навици и ще станат готови да изпълняват монотонни и даже безсмислени на вид задачи? Или е по-добре да се започне по „сериозния“ начин още от съвсем рано, за да са по-високи резултатите?
Наблюдение 2. Аз често ходя по екскурзии с класа на сина ми и ми направи впечатление следното: за да облекчим децата по време на пътуването, ние, придружаващите родители винаги подготвяме храна и напитки, стараем се да ги развличаме и така нататък. И с течение на времето ми направи впечатление, че децата започнаха да се отнасят към това не като приятно допълнение към екскурзията, а като наше непосредствено задължение. Чувствах се като стюардеса. „Ябълка“ – ми викат от единия край на автобуса. „Завържете ми обувката!“ – не молят, а изискват от другия край. Децата спряха да употребяват „благодаря“ и „моля“. Това ме разтревожи. Но от друга страна, какви претенции да имаме? Ние сами ги научихме на това. Аз се разбунтувах и казах, че на никого нищо няма да правя, докато осемгодишните деца не се научат да разговарят вежливо. Помогна, но неприятното усещане в мен остана.
Наблюдение 3 – рождените дни. Направи ми впечатление на колко разнообразни места си празнуват рождените дни децата от класа на детето ми – и на пейнтбол игрище, и на стена за катерене, и в музей, и на театър. В резултат на това, като чуят за рожден ден, децата не очакват с нетърпение общуването с гостите, а самото развлечение, което някой ще им предостави.
И ето най-важното от трите ситуации – ние самите свикваме децата си да очакват непрекъснато да бъдат развличани. Това според мен е много пагубно за тяхната самостоятелност, самодисциплина и творческото им мислене. Те не полагат усилия, за да свършат работата, която не им е интересна – тях ги учат чрез игри, те не искат да си намерят занимание по време на дългия път – тях ги развличат, те не искат да положат усилие и да си измислят весели игри, докато са на рожден ден – те знаят, че ще ги организират специално обучени хора. Струва ми се, че по този начин те се лишават от нещо и съвсем не съм убедена, че да превърнеш живота на човек в непрекъснат празник, е нещо хубаво.
Или така и трябва, а аз просто съм с остарели разбирания?
Източник: Блогът на Ксения в snob.ru
Още по темата:
Осем лоши навика, на които учим децата си
5 възпитателни метода, които имат обратен ефект
Как да разговаряме с децата си - 5-те езика на любовта
