RO EN

Всяко дете е различно - опитът на една майка с 4 деца

Всяко дете е различно - опитът на една майка с 4 деца

Чак сега, когато имам четири деца, се научих спокойно да реагирам на смелите заявления на другите родители, че: техните деца никога не биха си позволили нещо „такова“, техните деца не пият антибиотици, техните деца на 2 години рисуват човечета, а на 8 години правят 20 лицеви опори. Аз спокойно отговарям: „75% от моите деца също не биха си позволили да направят това, 50% нито веднъж не са пили антибиотик, 25% се научиха да рисуват на 2 години, а половината спокойно правят не 20, а дори 25 опори.



Преди 10 години, когато бях млада майка на момченце на име Сашко, ми се струваше, че знам всичко за детското възпитание. А именно – че моето дете е пример за пълен родителски и педагогически неуспех и че моята кариера на майка, едва започнала, клони към безславен завършек.

Сашко растеше неуправляем, буен и до средното училище не показваше никакви художествени склонности или таланти. Изобщо. Аз правех всичко, което можех, за да развия неговия интелект още от пелените – знаех наизуст методиките на Монтесори, Зайцев, Доман, Никитин, купувах списания със статии за детската психология, шиех играчки от плат, с формата на букви, пълни с ориз, пусках му класическа музика, показвах му албуми с картини от епохата на Ренесанса.

Но едва научил се да стои на краката си, моето първо дете се превърна в тиран, който със своите крясъци и безкомпромисност тероризираше цялото семейство. С него не можеше да се ходи никъде – и двата опита да отида на барче или ресторант се увенчаха с провал, неизядена храна и недоумяващи раздразнени погледи от страна на другите посетители. Защото Сашенцето, интелигентното ми 1,5-годишно дете просто крещеше. Крещеше на гости, на публични места, крещеше и не слушаше навсякъде, където отидехме. Вкъщи той извади от строя цялата битова техника, до която стигаше, и дори развинти офис стола на баща си! За година и половина, в която някак си успях да намеря начин за общуване с него, аз се изпълних със скептицизъм по отношение на много от методиките за ранно детско развитие – твърдо реших, че са измислени: а) за момичета; б) за достойни родители, а не такива провали като мен.

 

Когато бях майка само на момченцето Сашко, ми се струваше, че знам всичко за детското здраве. Сашко, който сега е на 11 г., по принцип не боледува. Никога. Изобщо. Едва му зарасна пъпчето, и вече го оставях голичък, само по пелена на едно одеялце на пода. Детето растеше и се развиваше без шапки и чорапи, ядеше неограничени количества кърма, спа на нашето легло до 2 години и ходеше на море на палатки от 6-ия си месец. Никога не съм му гладила дрехите или пък стерилизирала шишетата. Затова, когато познати мами се оплакваха, че децата им боледуват, аз имах много твърдо мнение по този въпрос: че сами са си виновни. Не е трябвало да ги обличат толкова много. И кърменето е трябвало да продължи най-малко до 1,5 години.

 

А после се роди момиченцето Катя. Ако Катя беше моето първо и единствено дете, аз неизбежно щях да се присъединя към майките, които стоят острани със своите спретнати и кротки дечица и наблюдавайки безобразната истерия на чуждите хлапета, ще кажат: „А моето момиченце никога не би си позволило да се държи така!“, и ще си поставят една голяма, дебела шестица в родителския бележник. Катя беше от децата, за които пишат родителите, неосъзнаващи същността и мащаба на чуждите неволи: „Ама какво само си стоите вкъщи! Трябва малко да се разсеете! Слагайте детето в слинга и отидете на разходка, на изложба, на кино, на гости – стига сте се затваряли между тия четири стени, няма нищо страшно в това да излизате с детето!“

 

Катя от първите си дни още спеше в своето креватче, в друга стая (нещо немислимо за Сашко) и можеше с часове да си лежи и да разглежда висящите играчки, докато ние с брат ѝ си играем на килимчето в стаята.  Моята майчина самооценка стремително растеше. През първите 2 месеца от живота на Катя прекосихме с количка цялата Киевска и части от Черниговската област. Без проблем сядах в кафенета, дори водех Катя с мен в института и библиотеката.

Но на третия месец се случи нещо ужасно. Не само че дъщеря ми вдигна температура, но и започна да кашля! Бях сигурна, че това не може да бъде, че няма как да е истина – да давам някакви лекарства на детето си, да го водя на лекар… Струваше ми се, че просто трябва да не се паникьосвам, да я кърмя повече, да я нося на ръце и всичко ще мине. Защото точно това съветвах другите майки, онези, с боледуващите деца.

Бях уверена, че не децата боледуват, а майките им си нямат по-важни занимания. Но кашлицата, неизвестно защо, не мина. Лекарката, предписала ни антибиотик преди седмица (Антибиотик? Никога!) каза толкова твърдо, че дори аз се стреснах: „Трябва незабавно да влезете в болница. Детето всеки момент може да развие пневмония“. Прекарахме две седмици в болницата, биха ни инжекции и ни лекуваха с всякакви неща. Станах по-внимателна. Дъщеря ми боледува средно по веднъж на три месеца – всеки вирус, прелитащ край нас, се изкушава от нежното ми, крехко момиченце и Катя се разболява. И то как! Ако има температура, то тя не е под 39 градуса! Гарантирани са ни поне две седмици вкъщи. Когато беше на 5 г., в края на пролетта, в жегите на май, когато нейния брат вече тичаше бос, Катя успя да хване двустранна бронхопневмония. На 7 години, през лятото хвана силна ангина. На 8 получи два пиелонефрита подред.  Благодарение на Катя се научих да разчитам всякакви изследвания – на кръв и на урина, да правя инжекции за понижаване на температурата и да подготвям антибиотик на прах за инжектиране. Отлично ни познават най-малко в три от болниците в града. Защо? Какво не направих като хората? Отговор на този въпрос така и не получих.

 

И ето, пред мен се оказаха две напълно различни деца. Родени от едни и същи родители, хранени с еднаква храна, живеещи в една стая – и потресаващо, невъобразимо различни! Немислими, невъзможни за Сашо неща, сестра му прави с лекота, макар никой да не я е учил на тях. В същото време овладяността, методичността и отговорността на сина ми са напълно чужди на „летящата в облаците“ Катя. Голямата ми дъщеря почти не ходеше на градина и можеше с часове да седи и да подрежда пъзели (единственото, което Сашко правеше с пъзелите, беше да ги яде до определена възраст) и рисуваше потресаващи картинки. Можеше да ме слуша да ѝ чета книжки от сутрин до вечер. Някак си сама, без чужда помощ се научи да чете и да пише. А първите 6 месеца на ученика Сашко бяха истинско изпитание за всички! От детската градина на сина ми ни дадоха препоръка за „индивидуално“ обучение и честно казано, на 7 години той все още не беше готов за училище. По инерция продължих още няколко години да се смятам за майка неудачница и все се оправдавах пред учителките, но в V клас стана ясно, че Сашко е доста добър по математика. Нещо повече, той започна да чете дебели томове детска класика, както и да рисува интересни инженерни чертежи и топографически карти. Много исках синът ми да се занимава с нещо, но той не харесваше нищо, докато не пробва карате. За 4 години синът ми стигна не малки успехи, получавайки син пояс и плочки на корема. Синът ми порасна и се превърна в истинска опора в семейството – сдържан, отговорен, способен сам да измие чиниите, да приготви вкусна закуска, да смени гума на колата и да направи куп други полезни неща. И главното – той е много добър и отзивчив.

 

Когато Сашко беше в първи клас, родих Ефросиния и Никита. От първия поглед върху двамата стана ясно, че те изобщо не приличаха на брат и  сестра или всъщност на каквито и да е роднини.

 

Русокосата, синеока и чипоноса Ефросиня по характер се оказа пълен антипод на по-голямата си сестра (нежна, тиха, ранима) и в пъти по-спокойна от Сашко на тази възраст. Ако Сашко постигаше желаното с викове, Фрося използва къде-къде по-изтънчени и артистични способи. Тя е бойна, уверена в себе си и много вредна. Тя единствена от четирите ми деца, когато им направя строга забележка, ме гледа директно в очите и пита: „Какво толкова е станало, мамо?“. Гледайки Ефросиния, много често ми се иска да възкликна: „Моята дъщеря никога не би си позволила да направи такова нещо!“. В същото време, когато Ефросиния започне да рисува, на всички ни спира дъхът от увереността, с която пухкавите ѝ пръстчета нанасят щрихи и линии! Нейният брат близнак Никита, роден само 7 минути по-късно, е тъмноок (единствен от четиримата), с изразени скули, тих, упорит и обидчив. Гледайки тази двойка, разбираш, че сякаш виждаш двете половинки на едно цяло, дотолкова се допълват един друг. Никита прилича на умален персонаж от филм, който гледах – тих, меланхоличен тип, склонен към не съвсем законни постъпки. Той предпочита сестра му да води, а той да я подкрепя непоклатимо. В аквапарка на рождения им ден пуснахме Ефросиния по „възрастната“ пързалка, от което тя не само че не се уплаши, а прие със сериозно одобрение, казвайки, че „не е страшно и е хубаво“. В същото време Никита, оборудван с пояс, едва-едва успя да се пусне по бебешката пързалка от височина 1,5 метра и категорично отказваше да се заеме с по-сериозни развлечения.

 

Когато бандата от малолетни разбойници навърши 2 години, реших да ги дам на детска градина. Дълги години бях върл противник на всякакви подобни заведения. Големият ми син ходи на градина около 1,5 години и много страдаше. Но обстоятелствата в живота и работата ми се подредиха така, че не ми оставаха други варианти. Катя ходи около година и страдаше още повече. Детската градина беше най-страшното (освен болницата), което се беше случило в живота ѝ до момента. Сашо и Катя не харесваха колективни занимания, сутрешни гимнастики, игри в кръг и изобщо социални активности. Разбира се, след няколко седмици свикнаха и спряха да плачат сутрин, но аз продължавах да плача в ума си – от мисълта, че на децата ми не им е мястото там. 

„Ще ги пусна най-рано на 6 години – в предучилищна група“ – мислех си аз, неразбираща родителите, които толкова хвалят градината. И изведнъж – пълен шок. Козленцата едва навършиха 2 години, наскоро бяха започнали да сядат на гърне и не умееха да се обличат сами – а аз ги водя на ясла. Но се оказа, че в природата съществуват и деца, за които детската градина е истинско наслаждение. В този момент осъзнах, че като майка нищичко не разбирам от деца и родителство.


Някога смятах, че за да не боледува едно дете, е необходимо просто да го закалявате и да не давате антибиотици при първата кихавица. Това работеше точно с половината от децата ми!


Някога, макар и не задълго, смятах, че истериите на улицата, крясъците и ужасното поведение зависят изцяло от родителското възпитание. Действително аз успях да възпитам едно дете, което никога не е викало нито на улицата, нито вкъщи!


Някога смятах, че режимът на хранене и сън е отживелица, но опитът ми с близнаците показа, че ако нямат режим, то скоро ще останат и без майка. Точно в 9 часа вечерта вкъщи се бие отбой, а в 7 сутринта е ставането. А само преди няколко години вкъщи всеки лягаше, когато пожелае, и спеше, докато му се спи. Това ми се струваше много прогресивно и демократично.


Някога смятах, че всяко дете има талант, който се проявява от ранна детска възраст и това зависи само от родителската настойчивост. Оказа се, че всичко е много индивидуално и родителската настойчивост трябва да се насочи към това детето да чувства безусловната любов от мама и тате, независимо от постиженията му.


Сега разбирам, че независимо от солидния си опит аз не мога да посъветвам никого за нищо. Всички деца са различни и се получава така, че най-вероятно само мама знае какво е необходимо на нейното дете и кое е „правилно“ във възпитанието и лечението му.

Всъщност май това е единственият съвет, който мога да дам, без да се съмнявам в собствената си правота.


Автор: Даря Ятценко, Източник

100 умни кръстословици
Купи сега


Още по темата:

Типове деца и съвети за тяхното възпитание - част 1

Послание към себе си - преди 15 години

Как да разговаряме с децата си - 5-те езика на любовта

Аз уча сезоните
Купи сега
Бебета животни
Купи сега

Виж следващата новина
10 начина да привлечеш вниманието на децата си, без да крещиш
10 начина да привлечеш вниманието на децата си, без да крещиш

Автор: Ани Рено

Когато нашето първо дете беше още бебе, планирах никога да не викам на децата си. Не е изненадващо, че този родителски идеал потъна в калта заедно с „Моите деца никога няма да гледат ТВ“.